автор: ivanstefanov

Всеки ден по едно и също време тя минаваше. Сутринта на изток, следобед на запад. От единият град до другия. Пеш. Боса. Обувките държеше в дясната ръка. Бяха бели,.И тя цялата беше облечена в бяло. Вървеше бавно и равномерно. По- точно тя плуваше.
Никой не я питаше. Никого не запитваше. Плуваше безмълвна като видение. Стигаше в единия град, но не влизаше в него.Присядаше на един крайпътен камък да си почине, ставаше и тръгваше обратно. В другият град влизаше. Потъваше в сокаците на старинната част и се скриваше зад голяма порта.
На другият ден отново. Петнайсет километра нататък, петнайсет километра назад. По средата имаше само едно село, но то беше встрани от пътя. Останалата част беше безлюдна. По пътя рядко минаваха хора и то предимно в пазарни дни. Когато се приближеше видението, хората по нивите се изправяха и го съпровождаха с поглед докато се скрие. Мъжете припалваха по цигара и мълчаха. От устата на жените най-често се изтръгваше.
-Горката. Какъв ли огън я гори.?
И се прекръстваха.
А огъня беше преминал. Беше я изпепелил. Сега тя ходеше по пепелта. Боса, пред или след един спомен

Били, и млади и хубави. Тя от тук. Беше се родила и израсла в голямата старинна къща, която пазеше спомени за големи хора и тайните на големи дела. Къщата беше история. Хората в нея са правели историята. Той беше дошел от другия град. И двамата бяха завършили университета. Тук бяха учители. Тя по физика, той по химия. И двамата бяха изящни. Като тръгнеха привечер на разходката, не оставаше човек да не се обърне и да ги изгледа. Учениците бяха влюбени в тях и си шепнеха, че те придават парижки вид на градчето.
Двамата, все заедно, все за ръка. През есента решили да се оженят. Те се приготовляват, а градът тръпне в очакване. Той и донесъл бяла рокля и бели обувки за сватбата. За онова бедно и мизерно време това беше чудо.
В неделя щяла да е сватбата.
В събота го прибрали.
Пуснали го след два месеца. В устата без зъби. Гърдите смачкани. Тялото горено с огън. Пуснали го защото нищо не могли да докажат. Прибрали го по донос, че е агент на чуждо разузнаване.
Умрял след няколко дни, в голямата къща, в ръцете на Ангелина.
Погребали го тихомълком под надзора на милицията. Изпратила го само Ангелина. Всичко минало тихо. Тихо било и в града. А в гимназията било необичайно тихо.
Той легнал в земята, Ангелина паднала в леглото. Започна да се поизправя в началото на пролетта. Не се показвала навън от двора. Обикаляла го многократно от край до край и обратно, мълчалива и повехнала като сянка. В бяла рокля, с бели обувки в ръцете. Никога не ги обула. След време започнала да излиза навън, но го правела сутрин рано и вечер в сумрака. Излизала за малко покрай града. Избягвала хората. Те не смеели да я заговорят. Учениците мълчаливо сваляли шапките и заставали чинно. Момичетата се притискали една в друга и потреперваха като от студ.
После увеличила преходите. Неусетно.
Все по надалеч и по надалеч.
До другият град.
И се връщаше!
Боса, с бели обувки в ръцете…