автор: KamataOstra

Мракът беше започнал да превзема града. Облаците покриваха по-голямата част от небето и придаваха на лунното сияние особени форми, мрачни и красиви. В много от сградите светеше, но тази светлина не можеше да надвие тъмнината наоколо. Умереният вятър свистеше в короните на дърветата и създаваше усещането, че хиляди призрачни криле прелитат над града.
Мъжът се движеше по улицата с твърда крачка, а на лицето му бе изписано уверено изражение.Той отпрати поглед към луната. Облаците, които я закриваха до преди малко леко се бяха отдръпнали.
- Часът настъпва…- вятърът се усили за миг в отговор на думите му.
Крачките му станаха по-решителни. В края на улицата зави на
дясно и след около минута се намери пред главната алея на парка, по която продължи да върви. Една от сенките на дърветата наоколо притъмня повече от колкото й се полагаше, после се удължи, но той сякаш не забеляза промяната, а продължи все на пред. След известно време стигна до място където няколко алеи образуваха малко площадче, а по края му имаше пейки. Фигура, седнала на една от тях привлече вниманието му. Тя повдигна глава.
- Какво правиш тук?- попита той
- Аз трябва да съм тук.- гласът беше мъжки.
- Не, не трябва!- Интонацията му не даваше място на каквото и да е възражение. И все пак фигурата възрази:
- Ще остана.-гласът му, макар и не толкова дълбок като на другия, звучеше решително.
- Точно днес ли искаш да показваш характер? Не е моментът да се инатиш! Пък и нямам време да се занимавам сега с прищевките ти. Тръгвай! – онзи все така продължаваше да седи на пейката.
Другият се приближи до него и сложи рака на рамото му.
- Тръгвай, моля те. Тази нощ може да загина. Не разбираш ли? А ако загина и ти си там ще загинеш и ти. А нали някой трябва да продължи това което правя?
Сините очи на седналия пронизаха мрака. Беше значително по младия от двамата.
- Ти няма да загинеш. Не и тази нощ. Между другото… нямаме време.
По-възрастният дигна погледа си към небето. Облаците закриващи луната бяха намалели значително. Но и лунното сияние, което прозираше под облаците беше придобило доста по-тъмен оттенък.
- Не бих могъл да си го простя… - промърмори по-възрастният, а погледът му прониза този на пейката. – Ставай!
По-младият се изправи бързо и без колебание. На ръст беше малко по-нисък от спътника си.
- Ако се случи нещо с теб не отговарям. Ясно?
- Разбира се.
Те продължиха по една от по-тесните алеи. Някой от сенките на дърветата продължаваха да стават по-тъмни от нормалното, а после да се удължават, но двамата все така не забелязваха промяната.
Изведнъж по-възрастният, който вървеше отпред сви между дърветата. Другият го последва безропотно. След известно ходене двамата пристигнаха на малка поляна.
По-високият вдигна погледа си към луната. А тя беше така красива. Облаците не я покриваха, а сиянието й не се долавяше из под тях. Беше като свело петно на тъмния им фон. Само тя и нито частица разсеяна светлина около нея.
- Тъкмо на време- промърмори по-възрастния.- Стой в края на поляната, там между дърветата и мълчи. В никакъв случай не се намесвай. Ако не успея - бягай. Важното е ти да се запазиш. Ако всичките й поддръжници се телепортират ще стане лошо и затова бъди внимателен. Не излизай няколко дни…
- Знам. Каза ми го толкова пъти- на лицата и на двамата се появи усмивката.
- Вярвам в теб. Чуваш ли?
- И аз вярвам в теб - няма да загинеш!- той се обърна и отиде в края на поляната, а другия обърна взор към пространството в центъра й. Гледаше го без дори да премигне.
Изведнъж материята над центъра започна видимо да трепери. Първо се появи кървавочервен кръг, а после центърът му стана по тъмен и от мрака наоколо, кървавочервеното остана по края. Вятърът в короните на дърветата се усилваше все по-силно.
Кръгът се уголеми няколко пъти, пулсирането в центъра се увеличаваше все повече и повече. Мъжът гледаше всичко това все така втренчено. Едва забележимо синьо сияние се оформяше около пръстите на ръцете му, които леко помръдваха.
Кръгът продължаваше да се увеличава. Изведнъж от него изхвърча жена. В същия момент дясната ръка на мъжа бързо посочи към нея и запрати кълбо чиста енергия. Тя вдигна ръка така че атаката не я засегна.
- Не съм толкова глупава! Очаквах те.
- И аз не съм глупав. Виж портала.- кръгът се беше свил значително, а пулсирането – намаляло. За миг жената се смути.-Помощниците ти няма да дойдат скоро. Пък и ще им коства доста усилия. И да не забравиш, че все още не си напълно телепортирана.
Жената запрати към него огнена мълния, но тя не го засегна особено. В същия момент мощно сияние заслепи очите й. Докато се предпази от него тя не забеляза летящия към нея нож. Той прободе рамото й, а мъжът значително съкрати разстоянието между двамата.
- Само толкова ли можеш?!? Това ли са велиииките ти умения? Три магии и си аут???- тя извади ножа от рамото си и го запрати в тревата.- Добре нека така да бъде.
Тя пристъпи към него с меч, появил се от нищото, а в неговата ръка се материализира същото оръжие. Битката им беше оспорвана и никой не вземаше надмощие. В момент на разсейване тя проби защитата му, но той реагира на време- мечът й едва одраска рамото. Борбата им продължи дълго. Мъжът на няколко пъти хвърляше по един поглед на портала и забеляза, че кръгът отново започва да се увеличава. Той нападна с по-голям устрем от преди, но тя го отблъсна.
- Виж, нека да не се морим излишно- каза му тя
- Както искаш…
В този момент почвата под краката му се раздвижи и той падна на колене в рохката пръст.
- Изтощен ли си вече?
Тя изпъна ръката си, а дланта й бе обърната към него. Лицето му се гърчеше от болка, но устните не отрониха и стон. Тя отпусна хватката си.
- Искаше да свършим бързо, нали?- попита я.
- Ммм дамм… и представа си нямаш колко бързо ще ти свършат силите така. Ха ха ха.
Ръката му едва доловимо потрепна, очите му се затвориха, изражението му стана сериозно. Изведнъж ножът се вдигна от тревата, насочи се към нея и се завихри високо над рамото й. Една тъмна, но все пак по-светла от мрака наоколо ивица свързваше раната с металното оръжие - това беше част от енергията й. Сега болката оставяше следи по нейното лице. След като ивицата стана достатъчно широка и здрава ножът престана да се върти, а решително се насочи към центъра на портала. В очите на жената се четеше изненада. Не. Истински ужас.
- Да… ще свършим бързо.- промълви той.
Когато ножът достигна до портала потъна в тъмния му център,а енергията, свързваща го с жената повлече и нея на там. Тя също се изгуби в мрака.
Порталът потрепери за последен път, бездната в центъра му изчезна, кървавочервеното избледня и на свой ред също изчезна.
Мъжът се постна по очи на земята.
- Учителю!- по-младият от закрилата на дърветата е се спусна към другия. Обърна тялото му и започна да го разтърсва.- Събуди се! Събуди се!
Застанал на колене до него по-младият вдигна поглед към небето.
- Не, не умирай!-той започна да разтърсва другия все по настойчиво.
Една от сенките на дърветата наоколо потъмня. Не, не беше сянка. Беше нечия фигура, фигурата на безмълвен наблюдател. Той обърно поглед към поляната.
- Отново се би достойно…ние помним.Заслужаваш да живееш.-фигурата отново се прилепи към сянката на дървото и постепенно избледня
- Не, недей да умираш!
Той продължаваше да разтърсва по-възрастния. После погледна нагоре. Облаците покриваха небето, като образуваха причудливи фигури върху самата луна, а нейното сияние образуваше красив ореол от светлина, процеждаща се между тях. Вятърът шумеше леко и галеше листата на дърветата.
Заваля.