автор: ivanstefanov

Тогава…
Млади, влюбени, щастливи…
Вече имена в изкуството ни. И не само в нашето.
Заедно учили. Заедно завършили. Заедно работили, години наред, на тавана на една сграда.

Там било ателието им.
Там били картините им. Натрупали се.
Тя искала да направи изложба.
Подреждала, сортирала, гледала!
Била готова!
Било по време на войната.
Една нощ, когато за пореден път си ги преподреждала, засвирила сирената...
Забили камбаните!
Изскочили навън и хукнали към скривалището, наметнали върху себе си каквото успели да хванат в движение.
А-у-у-уу-ууууу---у !
Ужас и страх! Трясъци! Прах, вой на мотори, избухване на бомби, обезумели хора….
После тишина!
Отново завива сирената.
Излизат, побелели от прах и страх.
Там! Там дето е ателието...
Там вече няма сграда. Огромен куп, от натрошен бетон, тухли, парцали и…парчета разкъсани картини...
Тя полудява!
И скоро напуска тоя свят.

Войната свършва.
За новите властници, той е художник от друго време. Буржоазен отпадък. Години наред негови работи не се допускат до изложба, независимо каква и къде. Той е забравен.
Сам! Изоставен, захвърлен...
Вече е друг човек. Друг художник. Пак рисува. Затворен, изолиран. Напред надежда никаква, назад само спомен за една жена.
Рисува, рисува…
Една жена…
Един образ. Странен! Има го, няма го!
Жена! Жена! Пред прозорец. Дo прозорец. Полугръб. Полугола. Леко наметало. Нежно извита глава. Не образ, а видение.
Има го, няма го.
Жена! Стои на прозореца, потънала в безкрайното пространство. Безтелесна, почти невидима, погълната от светлината. Странна картина! Видение!
Картина след картина, образ след образ.
Полуобърната, полузагърната, полувидима, полуневидима, има я, няма я…
Образ, след образ, видение след видение.
На човек в пустиня.
Сам!
Жаден!
Обезумял!
Рисува миражи…
Рисува една жена….
Една любов…
И остана в изкуството с миражи…
Нежени, красиви…прелестни!
Има ги, няма ги…
Като живота му, като любовта му…