* * *
Две есени се сляха във едно –
една край мене и една у мене.
В едно ръждиво-лепкаво петно –
сърцето ми и цялата вселена.
Очите ми потънаха в мъгла,
скрила формите на битието.
И капят, капят есенни слова,
и все по-чуждо и по-чуждо... Ето,
нима ще кажеш: тоя свят е мой!
Когато
в мъглата негатив се проявява,
и като гроба на детето той
от ден на ден се сляга и смалява?
Нима ще кажеш?
* * *
пóдзима – диалектно: късна есен, малко преди зимата