автор: Lisica

/по напълно действителен ден/

7,45 часа Първи в програмата, старият грохнал фолксваген загрухтява в предчувствие на онзи свински развой на събитията, който предстои да се стовари само за час върху нещастната ми глава..
Понасям се бързо из малките улички към булеварда. Има-няма 2 минути обаче и на един обратен наклон и пред знак „Стоп” гадината взима, че угасва. Айде, бе! Няма. Пак? Не.

7,48 часа. Дъждът тихо тропа по покрива. В купето цари едно тъпо и безпомощно мълчание, в което само собствените ми ругатни кънтят зловещо. Говоря й на колата на глас и хич не ми пука. Не съм подозирала даже, че знам толкова интересни думи. После си викам – ще вземе да се заинати тая кола като я псувам. Почвам да й се подмазвам:„Айде, пиленцето ми, моля те, хайде да ходим на работа, а? Я виж какъв хубав ден за правене на новини!”
Леле, звуча като Боне Крайненеца, надупен над кравата Сивушка, докато я моли да стане да оре.

7,52 часа. Тишина. Телефонът ми звънва. Майка ми. Най-безцеремонно я прекъсвам. След секунда – пак звъни – този път класната на сина ми. Вдигам и казвам само „Сега не мога да говоря.” И пак затварям, но с хъс, а пустият телефон пада и се завира под седалката. Ей, спокойно, бе жена! Зад мене обаче почва да се образува опашка и някакви мъже с коли тръгват да ме заобикалят. И всичките ми говорят едни неща, дето ясно ги разбирам и без звук – както на Стоичков всичко му се разбира като говори отдалече на футболен съдия. Виждам и два средни пръста. Е, какво пък толкоз, викам си, и нас вас същото, и ваш’та майка също. Сигурно няма гориво.

7,54 часа. В багажника има туба. Взимам я и шляп-шляп – стигам до най-близката бензиностанция. Е, един тир ме прави на кална мишка по пътя. И съм мокра. Изцяло. Но... съм мишка с мисия и с туба.

8,32 часа. Като се връщам до колата обаче, без да се усетя завивам фунията към тубата накриво и когато я накланям да пълня резервоара, половината бензин ми се излива по краката. Подскачам и викам, ама все малко влиза и в гърлото на тая ламя, пуста, стара, не се наяде и тя....
Отгоре ми продължава да вали. Много важно! Нали зареждам вече! Така съм загряла от разходката до бензиностанцията и обратно, че чак когато чувам клаксоните на минаващите коли си давам сметка как изглеждам отстрани. Съблякла якето, само по блузка, надвесена с голямото деколте над резервоара... Ами че аз все едно я кърмя тая кола, бе! А на мъжете, които ме заобикалят с колите си, пак им се разбира всичко само по устата. Ама тоя път не са сърдити.
А телефонът ми звъни изпод калната постелка в колата, звъни.....Вадя го от мръсотиите, намирам още: 20 стотинки, два фаса и дребни камъчета. Под ноктите ми вече има достатъчно черно като за къртица първи разряд. Телефонът и той – като телефон за къртица. Имам шест пропуснати разговора! Нищо. Пак ще се обадят....Да вземем да запалим, а?
Я сега стани, Сивушке, да орем, миличката ми.....
Тая кола крава да беше, по-бързо би ме разбрала!

8,50 часа. Мокра, препотена няколко пъти, носът ми тече, с крака вонящи на бензин, опръскана с кал, с мръсни ръце, се довличам на работа ужасно закъсняла.
Още от вратата обаче – бедствие. Камера се счупила, две пресконференции отложени, един репортер болен, в краен квартал има пожар. И майка ми звънила два пъти. И шефът ме търсил.
8,53 часа. Включвам си компютъра и пускам скайпа. Правя си сметката, че там ще намеря говорителката на полицията или поне две други колежки от други медии и ще ги разпитам за пожара. Няма ги на линия.

8,55 часа. Започват да звънят и двата телефона на бюрото ми – външен и вътрешен. Заедно, да не им е скучно поотделно. В стаята насреща двете колежки ми говорят за промени в графика. Ходи ми се до тоалетната, ама ...стискам. Какво толкоз, така се калява волята...Може пък и на Же-точката да влияе добре....
Вдигам и двата телефона, поетапно – през 3 секунди.
На вътрешния телефон директорът започва да ми чете една дълга лекция за превишения лимит на телефоните – какво имало толкова да говорим и с кого, на външния – ха – майка ми:
„Знаеш ли какъв сън сънувах тая сутрин, никак не е на добро.” Сменила е тактиката – знае, че на мобилния ще я прекъсна и умело ме приклещва на този стационарен телефон.
Държа и двете слушалки притиснати към двете ми уши, надигнала съм рамене, за да мога да си използвам що-годе ръцете, че да отворя два текста, които мен чакат.
Пиша и слушам. И приличам на многоръко, многоухо извънземно. Няма не искам, няма недей.
„Сънувам”- разказва майка ми- „че на вилата на село ни е дошъл на гости Ален Делон. А пък аз нямам чисти чаршафи да му постеля на човека. И отивам у кака Иванка да искам да ми услужи, а у тях - тъмно и на вратата - некролог. Чуваш ли ме? Какво значи тоя сън, бе маме?”
„Налага се да говорим и с мобилни телефони все пак” – оправдавам се пред шефа.
„Че аз на кака Иванка и нямам номера.Ти знаеш ли го?”- пита майка ми в едното ухо..
„От понеделник ще ви спра телефоните, да знаеш”, вика шефът в другото ухо.
„Да взема ли да й се обадя на жената да я чуя дали е добре, как мислиш?” , допълва майка ми.
„Как ще работим без телефони, няма как да стане.”- мрънкам пред шефа.
В задния джоб на дънките ми започва да вибрира мобилният. Ужасно ми се ходи до тоалетната. Стискам.
„Ами като й нямам номера, как да стане, наистина?” – риторично пита майка ми.
В стаята започват да звънят и другите два телефона, на вратата се появява охранителят от пропуска и води възрастно семейство:”На тези хора им разбили вилата, питат дали искате да правите репортаж? ” Ох, оглеждам се - сама съм в стаята, колежките са излезли някъде.
„Аз на тебе вече трябва да ти наложа някакво наказание, чудя се какво да е. ”- нарежда шефът в ухото ми.
„Ще отидем на вилата ви, но къде се намира?” –казвам на бабата и дядото.

”На нашето село, как къде?” – пояснява майка ми.
„На Горно Лозево, ама пътят е много лош.”- казват старците.
„На моята вила ли?! ” – изуми се шефът.
„А пък Ален Делон през това време заспал облечен на кушетката” – обажда се пак майка ми.
„Стига с тоя Ален Делон, бе!” – кресвам на майка си в другата слушалка.
„На наклон, да, вилата ни е на големия наклон.” – вика със всичка сила дядото през стаята.
„Я, сега пък стига с Ален Делон, че това си е моят сън, когото искам ще си сънувам!”, сопва ми се майка ми и затваря.
„Охооо, Ален Делон? Значи и с Франция говорите, а? Да не се наложи да се уволняваме! ”, виква шефът и затваря.
Трясвам слушалките и аз. И двете!
А, в скайп имам някакво съобщение. Отварям – някакъв непознат мъж. „Имам много красив член. Искаш ли да го видиш?”
Ах, мамицата ти, какъв си ти бе?! Блокирам го с такъв яд, че покрай него без да искам изтривам и профила на моя съученичка, омъжена в Щатите.
Ох, забравих хората с вилата! Оглеждам се в стаята - бабата и дядото са си тръгнали без да кажат на кой наклон точно е пустата им разбита вила.
Вече са се натрупали 3 текста, по които спешно трябва да работя.
Часът е 9,00.

9,34 часа. Спасявам се от стаята. Я сега - на бегом към тоалетната, че ми се разби Же точката от напрежение!

9, 38 часа. В най-близкото барче до работа съм за едно кафе. Ще си открадна 15 минути само за мен! Заслужила съм си ги!

9, 42 часа. Носят ми кафето. До мене на бара в претъпканото кафене затрещява някаква люта чалга. Явно така звъни мобилният телефон на някаква дребна хилава блондинка. Тя си вади апаратчето от розово калъфче, отваря капачето и започва да чурулика на някакъв Жоро. Сигурно тоя същият Жоро й е купил марковите дънки и ботушките. Оглеждам я с прериферното си зрение. Натъкмена, кръстосала кълките и с кръстословица и химикал пред нея. На всяка фраза надига перманентно-татуираните си веждички рязко нагоре и така приличат на пиявици. Сигурно тук убива време между фитнес и боядисване на корени.
Без да искам се заслушвам, защото уж разговорът е сериозен, а пък тембърът й е рядко природно явление – все едно порно актриса се опитва да чете по радиото бюлетина на КАТ, но в същото време се преструва на анимационния мишок Спийди Гонзалес.
„Милинко, знаеш ли какъв тежък ден имам? Главичката ме боля сутринта, а преди малко си счупих и нокътче даже! И нямаше плодове за фрешче вкъщи като станах! Забравил си да купиш! Затова чак до центъра дойдох, нали знаеш колко ми липсват витаминчета! И сигурно ще настина, че тука знаеш ли как духа край вратата?”

9,44 часа. Хвърлям 2 лева на бара с ръката, на която ноктите са ми по-малко черни, и ставам. Майната му и кафе!
Бързам да се отдалеча от патката, дето „имала лош ден”.
Че иначе.... после четем по вестниците как уж някои убийства били случайни и нямало мотив....
А като гледам и колко много същества с розови телефончета и кръстословици има в това кафене...Хммм.
Ей така се става сериен убиец.