автор: kotyo

Небето днес е ниско, като шапка,
свила в полите си сивия ден.
А аз, с неизменната своя тетрадка,
връщам се тук, в този залив студен.

Вълните в краката ми дрезгаво съскат,
Ближат яростно моста корав;
глухо стенат прегракнали гларуси,
провира се вятърът в моя ръкав.

Уморено въздишат водораслите в пясъка,
дъх от летен копнеж в морска пяна поели,
живеят си тихо – на зимата в крясъка,
сухи, сгърчени, но иначе смели.

И видях, че съм малка - като вчерашна мида
скрита под камъка. А над мен
шуми на морето с бесния ритъм
моята слабост и крехкост, и несигурен ден.

И хвърлих от моста, изтрих като с гума
аз своите мисли. И сълзите скрих.
Морето се сгърчи... И без да продума
погълна с вълните си топлия стих.