автор: TheOnlyOne

Любовна история с фентъзи елементи, преплитаща съдбите на нищо неподозиращата Елизабет и притиснатият от жестокостта на своя народ Александър, който в опита си да я спаси от неизбежната и участ, ненадейно попада в капана на любовта. Тя разкрива два свята - този, в който живеем и един съвсем различен, изпълнен с магии и митични съшества, за които не сме и предполагали.
Линк към корицата: http://img407.imageshack.us/img407/6396/20150431.jpg

Сълзите на розата
Йоан Георгиев


Съдържание:

I ЧАСТ: АЛЕКСАНДЪР
Предговор
1.Имало едно време…

II ЧАСТ: ЕЛИЗАБЕТ
Предговор
2.Странно
3.Първи ден
4.Избор
5.Приятели
6.Необяснимо
7.Някъде далеч от тук
8.Отново
9.Невероятна вечер
10.Бъдеще
11.Спомени
12.Пъзел
13.Ужасяваща вечер
14.”Следва продължение”
15.”Истината”
16.Лъжата
17.История
18.Последно сбогом

III ЧАСТ: АЛЕКСАНДЪР
19.Защо животът е толкова труден?
20.Длъжен съм да се боря.

IV ЧАСТ: ЕЛИЗАБЕТ
21.Цена
22.Разяснения
23.Незабравим миг

ВАЖНО!!! Това е временният вариант на първа глава от приблизително 23-те глави, които са предвидени да бъдат написани. Ако се сметне за нужно, по всяко време съдържанието и заглавията им могат да бъдат редактирани. Книгата представлява любовна история с фентъзи елементи, преплитаща съдбите на нищо неподозиращата Елизабет и притиснатият от жестокостта на своя народ Александър, който в опита си да я спаси от неизбежната участ, която я очаква, ненадейно попада в капана на любовта. Събитието се развива в така познатия ни свят през 21 век с всичките му щури купони, яки коли и огромни магазини, но също така преминава и в криещия се зад него свят на магии, митични създания и необясними неща, за които не сме и предполагали, че съществуват. Любовната история съчетава радостни моменти, изпълнени с много усмивки и любов, мистериозни случки, чието обяснение ще разберем, чак когато прелистим жадно и последната страница и мигове, изпълнени с мъка и сълзи, каращи ни да се слеем с чувствата на героите и да станем съпричастни към тяхната съдба. Надявам се да ви хареса!


I част: Александър



ПРЕДГОВОР

Можеш ли да скриеш мъката си, когато дори и слепите я виждат?

1.ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ…

- Няма да направя това!
- Нямаш право на избор. Други въпроси? – подло се усмихна малката злобарка, а не мен направо ми идваше да я разкъсам на парчета.
- Явно не. Вече можем…
- Сабрина! Ти не си ми господарка и не можеш да се разпореждаш с мен. Казах, че няма да направя това и не разбрах коя част по точно не разбра. – прекъснах я бесен аз.
- Алекс, успокой се. Сабрина е дясната ръка на Алдемир. – прошепна баща ми и застана до мен.
- Изобщо не ме интересува на кого е дясна ръка. Не може да унищожи живота на едно бебе, като го превърне в чудовище още от малко. – развиках се аз.
- Напротив, мога. И имам изричното съгласие на Алдемир.
- Писнало ми е да слушам само за твоя Алдемир и ми е писнало да се разпореждате с живота на невинни хора както си искате, за да направите по-мощна проклетата си армия. – приближих се още по-близо, едва сдържайки се да не и връхлетя, а двата вълка, които стояха плътно до нея, оголиха зъбите си.
- Той ще се зарадва да чуе това. В момента подписваш смъртната си присъда. – отговори високомерно тя.
- Не ме е страх от смъртта, камо ли пък от теб или от великия ти господар. Ако мога да дам живота си, за да ви спра ще го направя.
Оглушителния и смях озари цялата гора.
- Нали не си мислиш сериозно, че имаш някакъв шанс.
- Сабрина, помисли трезво. – баща ми се опита да оправи ситуацията. – Тя е още дете. Няма да е опасна за никого, докато не се развие напълно. Вярно е, има уникален талант, който за пръв път се среща при някой от нашата раса, но тя ще ви е безполезна на този етап. Тя има шанс да изживее първите няколко десетилетия от живота си като едно напълно нормално момиче. Няма смисъл да я взимате сега. Няма да ви е полезна, нито ще можете да я обучавате. Тя има майка, баща, може да бъде щастлива.
-Тя не се интересува за нейното щастие, татко. Не я ли виждаш?!? – погледнах аз към него. – Друг е въпросът, че Алдемир трябва да реши това, а не тя.
- Ще е по-трудно да свикне, когато е голяма и ще е по-трудно да я доведем. Ако я отнемем сега от майка и и баща и, тя дори няма да ги помни, когато порасне. Решението е едно и вие нямате право да го оспорвате. – отговори на баща ми и се направи, че не ме е чула.
- Не! – извиках неодобрително.
- Или ще се наложи да пострадате. – довърши тя.
- Тя ще може да вижда майка си и баща си, когато поиска. Не можете да се разпореждате с живота и, нито пък да и казвате какво да прави. Тя е напълно свободна да прави каквото си иска с него, както всички ние сме.
- Да, тя е напълно свободна, както всички вие сте, да избере да ни се подчини и да прави каквото и кажем или да не ни се подчини, да прави каквото си иска и след това ние да я убием. Виждам, че на теб не ти се отдава много частта с подчинението и предпочиташ другата.
- Трябва да го направим, Алекс. – съгласи се баща ми.
- Какво?!?
- Нямаме избор. Няма да и помогнем като умрем.
- Отлично! Още утре. – добави Сабрина.
- Не, не утре! Не можеш да и отнемеш детството. – запротестирах аз.
- Добре да кажем, че се съглася. Когато порасне, отново вие ще трябва да идете и да я доведете.
- С магическа ли пръчица да я омагьосам? Не мислиш ли, че трябва да и позволите сама да реши какво да прави с живота си, след като разбере каква всъщност е.
- Да, с магическа пръчица ще я омагьосаш, нещо такова. Ти си млад, красив.
- Ти си безсърдечна. Как можеш и да си помислиш, че мога да причиня нещо подобно на някого?
- Всъщност, досега ти обяснявах, че изборът е напълно твой. Имаш две възможности - или я довеждаш по не ме интересува какъв начин, или ти и цялото ти семейство ще бъдете наказани. Това е твоята задача.
- Ти си жалка, Сабрина. Погледни се! Много обичаш да се разпореждаш, но щом дойде Алдемир почваш да трепериш, скланяш глава и падаш на колене. Коя си ти, че да се разпореждаш с мен? Коя си ти, че да се разпореждаш с всички нас?
- Алекс… - опита се да се вмести баща ми.
- Това наистина ще му хареса, когато разбере. – отвърна ми тя с възможно най-презрителния тон и се захили.
- Още се чудя как не те е изритал вече! – изръмжах аз, приближих се още по-близо и бях на крачка да си изпусна нервите.
- Алекс, спри! – прекъсна ме баща ми. – Ти си прав. Тя сама трябва да реши какво да прави с живота си. Когато порасне, ще идем, ще и обясним какво става , ще и кажем възможните алтернативи и тя сама ще направи своя избор.
- Възможните алтернативи… - въздъхнах аз.
Нямаше ли друг начин? Нямахме ли друг избор? Трябваше ли да бъдем обречени да се подчиним или да умрем завинаги?
- Решено е. – потвърди Сабрина. – А къде е нейният вълк сега?
- При майка си. – изръмжах аз.
- Пазете го добре. Ще е грехота, ако загубим безценния талант на това момиче, заради вашата немарливост.
Аз погледнах разярено към нея.
- И Оливър, няма да е зле, ако научиш сина си на обноски. – добави тя и се усмихна високомерно тя, както обичаше да прави обикновено.
Обърнах се на другата страна, загледах се за няколко секунди в земята и затичах със скоростта на вятъра в някаква произволна посока. Чувствах малките горски камъчета под краката си, забити наполовина в почвата. Тук-там се виждаха изсъхнали клонки, паднали на земята и сухи скали, леко покрити с мъх. Вятърът клатеше огромните и вечнозелени боровете, а под тях имаше постеля от златисто-кафяви иглички, опадали от старост. Освен клоните на боровете, всички други бяха пусти и мрачни, без нито едно листо по тях, всички други дървета и храсти се бяха отдали напълно на зимния си сън. Разкъсаните облаци закриваха слънцето и никъде не се усещаше топлото галене на слънчевите лъчи. Въздухът беше кристално чист, изпълнен с уханието на боровата гора. Някъде измежду огромните борове се криеха малки горски пътечки, извиващи се измежду ниските скали, на които можеше да седнеш, за да си починеш и изчезващи нагоре в планината.
„Не се ядосвай.” – помисли си Лили, някъде в другия край на гората.
„Мога ли да не се ядосвам?” – отвърнах и аз в отговор.