автор: doriana-doriana

Нямаше много време. Суетата я разкъсваше на парчета сякаш невестулка. Лицето й издаваше нервните припадъци на личността й, отчаянието й я дебнеше зад ъгъла.
Опитваше се да не му се предаде и бягаше. Бягаше сякаш подгонена от приливна вълна. Но нямаше къде да се скрие. Вечното й обиталище бе единствено семейството, тоест – други хора. А бягство при други хора не ставаше. Тя искаше да си отиде тихо и необезпокоено от ничие присъствие. Но нямаше много време да открие пристана.

Крачеше по влажната улица като прогонено домашно псе. Търкаляше сълзите си из локвите и се надяваше. Дъждът усили похотливите си ласки върху шлифера й, надяваше маската на безразсъдството върху очите й, а тя бягаше – навътре в себе си и надалеч.

Внезапно заклещи тока на лявата си обувка между две тротоарни плочки. Токът изкрущя като жива кост. Сърцето й се пръсна на две. Наведе се – взе токчето и го огледа – беше набучило няколко смачкани кални есенни листа на върха си. Прибра го заедно с листата в джоба си. Отмести поглед по посоката, към която вървеше. Там нямаше никого. Продължи нататък куцукайки. Не, по-скоро валсувайки, а спуканото й сърце не преставаше да извива жално в гърдите й.

На кръстовището потокът, наречен живот продължаваше отблъскващата си гонитба с времето. Ян енергията му блъскаше стъклата на околните витрини и се отразяваше обратно в очите на минувачите. Те я поглъщаха и отминаваха, без да разбират, че са се превърнали в носители на господния бяс.

Тя погледна околния панаир и стъпи на платното. Впери поглед в идващия насреща автобус. Разногледите му очи деряха мъглата на парцали, ала тя концентрирано се стремеше именно към тях. Подхвръкна като градско врабче право срещу муцуната на автобуса. Очите му примигнаха уплашено. Токът от обувката й се изхлузи от джоба на шлифера и се търкулна под колелата.

Нямаше време да търси пристан тя! Нямаше! Предпочете да извърши внезапен скок.

хххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххх

„Любима!
Времето напира под клепачите ми – напукани от чакане, от вопли и от неистово желание да те имам! Раздират ме бесовете на любовта, а нямам тяло, в което да ти се явя. Мъртъв съм! От хилядолетие или от две. А ти сред живите се прероди, напук на жилавата кармична система!
Понякога се питам защо сме разделени и кой направи този нелеп избор – ти да си облечена в материя, а аз да съществувам там, където не се съществува? Понякога самотата без теб е ограничително притискаща сякаш съм между две срамни устни, абсолютно нежелани в момента. Въпреки невероятните състояния на духа ми се стремя към твоята материя!...Понякога...Думите не стигат за това послание, любима!
Но те чакам! В изгарящото си желание да те имам, аз чакам!
Твой Ж.”

ххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххх

„При теб идвам аз, любов! И нямам време за истини. Истините на живота, любов! Животът, който така стремително живеем тук е функция на онова, което ти излъчваш с неживеенето! Защо създадена съм в тяло, когато духът ми други селения питае?
Пристигам!
Чакай ме!
Здравей, любов!”

хххххххххххххххххххххххххххххххх

Малката топка пулсираща болка разцепи кървавия плащ на нощта. Болницата е самотно притулена на отдалечен хълм отвъд уличните платна и светлините на нощния град. Болницата е сякаш вещерско сборище за неродените духове – малки блещукащи светлинки, които само взорът на ауричен ясновидец би доловил. Тихото шепнене на душите кръжи около главите на лекарите и акушерките като сонб. Или не – по-скоро като зимни светулки над засланена скъбна нива.

Една мъничка светлинка се отдели и полетя към разтворените крака на млада жена. Нейния писък сърцераздирателно накъса нощната болнична тишина. Детето се ражда окъпано в послания и кървава слуз. Детето напира да се прояви така, както само непроявеното величие на самотворящо се същество може да се стреми. То търси проход между ограничително притискащите го влагалище и срамни устни, абсолютно нежелани в момента, но необходими за проявлението. Въпреки невероятните състояния на духа му преди, детето се стреми към материята сега.

Тежки, трудноманеврени мисли огъват пространството в черепната му кутия. Сърцето му препуска от любов като стадно животно, скъсало веригата и подгонено от ветрове и халища по стърнищата. Във вените му се разлива кръв и житейска философия, предадена му генетично и оформена пунктуално и стилистично от кармичните пластове на времето.

Момчето се роди.
Изпълнено е с очаквания. Изпълнено е със страст. А първородния му писък прозвуча в ушите на майка му като послание от отвъд, като нещо средно между агония на новородено и панегирик за пречистване. Момчето иска сега да си тук. Тук, където има обозначение за сега и преди, за минало и настояще! В изгарящото желание да те има, любов, то те чака. Теб, свалила дрехата на материята току-що в опит да избягаш от жилавата кармична система...