автор: Snejen_bor

Обримчва животът ни дните в зиг заг,
    като мъниста търкулват се пак
        ту едри, ту дребни, сладки, ту жлъчни,
            кръгли, ръбати, ту многолъчни.

Ту облак навъсен намусен и с хъс
    залива ни с пареща лепкава мъст.
        Ту слънцето топло и с нежни лъчи
            гали, разчувства, прозира с лъчи,

в душите ни свити, обвити от срам,
    че лоши сме толкова, липсва ни свян,
        да бъдем Човеци, да молим за прошка,
            годините смилат и ето ............си точка.

Кога ли и как ще да бъдем до гроб,
    жадни и търсещи нива и брод
        на обич, разбиране и толерантност?
            Движим се мудно с охльовно бавност.