Мълчание бъди! Не телефон.
Не звук, а тишина сред много звуци.
Бъди най-силният... сподавен стон
във гърлото на тихите ми птици.
Бъди...
бъди ми бяла лястовица.
По жици
се научих да вървя.
Но жиците са неми петолиния.
Под стъпките ми нотите кървят,
а птиците са моят блян за синьо.
Дано не те открия никога.
Дано не ме запомниш след съня си.
Не искам да съм “ Помниш ли кога...”
Или поредната кръчмарска песен.
Мълчание бъди! Не телефон.
Не глас, а ехо. Ехо на дъха ми.
Бъди сподавен стон.
Бъди сънят ми.
Безлюдни жици...
Бяла лястовица-
Дано не те открия никога.