автор: traveller

Ако бях се събудил цигулка преди,
щях да бъда разстроен
от следите, затрупани
в изтъняло небе с все по-зимни врати
и в снежинки
с черти на загубени митове.

Бих се лутал във мисли, омерзени от гняв
и от порив да пеят със гласа на летата.
И не бих се разбирал.
Само ноти протягайки,
все тъй глухо
бих помнил гърдите на вятъра.

Биха спъвали струните мътни трели от мен
или нов бих се вливал в есента на ятата,
биха падали скришом, до тъмно,
съмнения
за да мога да свиря
пепелта да те чакам.

И сега се крада.
А пък ти ме повий -
че когато проплаквам, пак е право на истина.
Не понасям мечти,
нито глътката смърт,
след която отново ще трябва да искам...

Сега пак ще засвиря... защото светът
е за тези, които сами се намират,
и навярно студът
е единствено път
за прозрелите
правото
с мен да умират...