автор: hristam

Беше влюбена както никога преди. Страстно, отчаяно, обсебващо. Не бе и предполагала, че някога ще изпита нещо подобно. От две години имаше приятел - мило, сериозно момче, с което бе свикнала и се чувстваше уютно в компанията му. С него й беше забавно и спокойно, вече говореха да се съберат да живеят заедно - родителите им деликатно намекваха за брак. За нея най-важно беше да са заедно. Но от както я връхлетя тази неочаквана буря от емоции нещата се промениха.
Най-глупавото беше, че си даваше сметка колко нелепо е всичко това. Човека беше с петнайсетина години по-възрастен от нея, имаше чудесно семейство и го обожаваше. И двете му дъщери бяха негови копия, а съпругата му изглеждаше лъчезарна и ведра жена, дори на снимка си личеше, че е много запазена за възрастта си.
Когато се запознаха дори не предполагаше в какво ще прерасне любезната размяна на реплики, а после и на телефонни номера. Той имаше нужда от професионален съвет, няколко дни по-късно я потърси, и от тогава света й се преобърна с главата надолу.
Просто не трябваше да му позволи да я целуне. Онази целувка обърка всичко. Като че ли никога до тогава не беше целувана - сякаш цялата се разтопи в ръцете му. После вече не й се искаше да я пуска. Беше невероятно изживяване, като да умреш и да възкръснеш отново.
Живееше за мига, в който ще чуе гласа му и ще се срещнат. Беше готова на всичко за тези срещи. Разбира се, криеше от всички, измисляше всякакви фантастични лъжи, за да се измъкне, при това не изпитваше ни най-малко угризение.
Терзанията й започнаха малко по-късно, когато разбра, че той съвсем не е така влюбен в нея, въпреки страхотния секс и милите думи. Нещо повече - обичаше жена си, и изобщо не го криеше - случваше се да говорят по телефона в нейно присъствие и тя ставаше неволен свидетел на нежното му отношение към нея. Опитваше се да приеме това, но й беше трудно, все по-трудно, защото чувството към него я обсебваше все повече. Искаше го само за себе си - представата за другата жена до него я поболяваше, караше я да се чувства като малката му играчка, която забравя след като й се насити.
Преглъщаше вечните му закъснения и извинения, отсъствията му, мълчанието, когато умираше за една дума само от него. Подготви лъжа за приятеля си, за да отпразнува рожденния си ден с него, но той дори не й се обади, за да й честити. А приятелят й бе избрал точно този ден, за да й поднесе годежен пръстен и да я увери в силната си обич.
Почувства се ужасно, намрази сама себе си. Искаше й се да може да му отвърне със същата нежна привързаност, но така и не успя. Едва изтърпя целувката му и побърза да се измъкне гузно от прегръдките му. За нея той беше просто един добър приятел - най-добрият, когото е имала, но физически и емоционално бе отдадена на другият. Онзи, който досега не й беше подарил дори едно цвете, който я наричаше с мили имена само докато се любеха, който забравяше за нея веднага след като си тръгне...
Същата вечер реши, че още на другия ден ще скъса с него. Това не беше любов, беше агония. Часове наред премисляше всяка дума, която да му каже, но когато той й звънна и й предложи да се видят, забрави всичко. Винаги ставаше така. Мисълта за него изтриваше всичко останало от ума й.
Приемаше всяка негова ласка като божия благодат, една усмивка - и тя беше на седмото небе, готова да зареже и най-важната си работа. Приятелят й започна да усеща, че нещо се случва с нея, но тя упорито криеше. Като че ли беше омагьосана.
Малко преди новогодишните празници го излъга за пореден път, че ще има извънредна работа, за да прекара колкото може повече време с любовника си. После нямаше да се видят дни наред - той щеше да бъде със семейството си, и това късаше сърцето й. Преди това бяха любимите й празници, радваше се като дете на коледната еуфория, а сега й се искаше да заспи, и да се събуди чак когато всичко това отмине. Щеше да бъде една тъжна, безкрайно тъжна Коледа.
Видя го да излиза от един луксозен бижутериен магазин, точно срещу мястото, където трябваше да се срещнат. Държеше малък красиво опакован пакет, и на нея чак дъхът й секна от вълнение. Най-после - помисли си и цяла се разтрепера - милият, иска да ме зарадва за празниците! Подаръкът изобщо нямаше значение, важното бе, че се е сетил, че е мислил за нея...
- Здравей - усмихна се той и едва я докосна. На публични места избягваше да демонстрира каквато и да е близост с нея. - Искам да ти покажа нещо.
Тя едва се сдържа да не го прегърне, ей тук, насред улицата.
- Толкова те обичам - прошепна, но не се престраши дори да хване ръката му.
Той сякаш не я чу. Извади малка кутийка от пакета и я отвори. Тя за втори път затаи дъх - колието беше като непипнато с човешка ръка. Толкова красиво, че чак нереално.
- Какво ще кажеш - долови задоволството му. - Цената е главозамайваща, но си струва всеки лев.
Беше толкова смаяна и дори респектирана от тази скъпа вещ, че не знаеше какво да каже, но той така и не дочака думите й.
- Отдавна не съм й правил толкова скъп подарък. Ще бъде адски изненадана...и възхитена! - засмя се на глас, а тя се взря в лицето му объркана. Той сякаш изведнъж се натъжи и тихо допълни - Поне се надявам...
Отчаянието я заля като огромна вълна - мощно и давещо. Овладя се единствено защото не искаше да му показва слабостта си, уязвимостта й само би го отблъснала.
- Много я обичаш, нали - прошепна, сякаш за да провокира болката в себе си.
- Много - потвърди той без никакво колебание. - Но не и тя. А...човек започва да се уморява да обича така.
Тя забрави за всякаква предпазливост, и стисна силно ръката му.
- О, толкова съжалявам, толкова съжалявам - почти изплака. Чувстваше се премазана от своята собствена болка, но неговата усети чак в кръвта по вените си.
Той махна с ръка, и тръгна напред.
- Поредния опит - чу го да казва - Понякога имам усещането, че я губя...
Нямаше нужда да вижда лицето му, за да усети колко го боли. Господи, помисли си, но какво правя аз?! Вървя по петите му като кученце и страдам заедно с него, защото той се бои да не изгуби жена си. Каква безподобна глупачка съм само!
Тази нощ така и не заспа. Цяла нощ плака и се моли, моли се за своето и за неговото спасение. Надяваше се светлите коледни дни да им помогнат да открият спокойствието, смирението, щастието си. В сърцата им имаше много любов, но един с друг не можеха да я споделят безболезнено.
Първото нещо, което видя сутринта, беше обявата. Дори не си спомняше кога е купила вестника, той лежеше захвърлен на масата, и сякаш не тя съзря съобщението, а то я примами. Нищо особено, бе една от многобройните напоследък реклами на врачки, които правят и развалят всякакви магии. Но думите "магия за любов" я привлякоха като магнит и тя приседна отмаляла с вестника в ръка. Може би това беше спасението. Може би това беше отговорът на среднощните й молитви.
Час по-късно се свърза с жената, а малко след това отиде при нея.
- Имаш ли негова снимка? - попита гледачката, и тя й подаде малката фотография. Единствената негова снимка, която имаше.
Жената я докосна с пръсти и затвори очи. Нещо премина през лицето й като повей, устните й потрепнаха, и тя заговори:
- Тъга, много тъга носи в себе си този мъж, и тази тъга го убива. Душата му е свита на кълбо, боледува, страда...Само любов може да го спаси, много любов - отвори очи и се вгледа в младата жена. - Мога да направя магията, и ще е твой завинаги.
Момичето кимна и наведе очи, може би за да скрие сълзите си. Но когато вдигна глава лицето й бе спокойно и сякаш грееше отвътре.
- Не, не е за мен - тихо каза, и подаде друга снимка - на жена - ведро усмихната и лъчезарна - Става дума за нея. Това е съпругата му, иска да бъде обичан... - гласът й пресъхна като малко поточе, изгуби се, и сякаш попи в тишината на стаята.
Малко след празниците ги видя с децата. Вървяха прегърнати и изглеждаха много щастливи. Понечи да му кимне, защото й се стори, че той й се усмихва. Но той май изобщо не я забеляза.
Пое дълбоко дъх и сякаш пое глътка от тяхното щастие. Усмивката я озари цялата, и не слезе от лицето й дълго след като се разминаха. А тя дори не разбра, че се усмихва.