Мечтая и черното цветно цъфти!
И бобът е сладък в гърне на жарава.
В коляното болката още тупти,
но песен запявам във първа октава.
И с нея прегръщам премръзнал клошар,
заспал сетен сън между преспите снежни.
И мрежата пълня на беден рибар,
удавил надеждата в мъки безбрежни.
Погалвам косите на гладни деца,
рисувам в съня им големи погачи,
но техните малки и тъжни сърца,
неспирно в сърцето ми горестно плачат.
И в джунглата дива на хищни очи
душата ми грохва, до смърт наранена,
в душата ми громолно вече бучи
гласът на човешката гневна вселена…
Попарена в ада, летя без мечти.
С бастун и надеждата с мене днес крета.
Камшикът над бедните бясно свисти
и в гърч прединфарктен е цяла планета.
От Бог сътвореното с гръм се руши…
И вече не пея във първа октава.
В човешките зли и дребнави души,
уви, днес духът на Отеца изтлява…
4.11.2009 г.