автор: krasnoludek

Понякога по тъмно ми се случва,
да чувам, че вратата се отваря,
от стъпките ти как паркета пука,
но се научих да ти нямам вяра.

Обичаш да излизаш нощем тайно,
да гледаш в тавана. Да мълчиш,
държиш ръцете ми, защо- незнайно
и пак нанякъде летиш...

Коя е тя- не си споделял,
познавам я от твоите очи,
когато нежно ме погледнеш
и търсиш нейните черти,

които всъщност не намираш,
но продължаваш... упорито,
в мене нея да скицираш,
за да успееш да ме заобичаш.

Но аз съм някак си... такава,
каквато всъщност не е тя.
Да я скицираш върху мен не става,
подобна никога не съм била.

Не са ръцете и гърдите,
очите ми не са с пастелен тон
и безпричинно гледаш ме сърдито-
Човек съм. Не хамелеон.