автор: Maglo

Сиви, гъсти облаци покриваха цялото небе. Короните на дърветата шумяха зловещо, превивани под силата на вятъра и се опитваха да устоят на приближаващата буря. Разтревожените птички кръжаха подплашено и писукаха отчаяно. Някакъв дълбок гробовен гръм , идващ сякаш от нищото, се разнесе наоколо. Макар че бе още следобед, безвременна мрачност заливаше полята наоколо. Влажният въздух и зачестяващите светкавици подсказваха, че дъждът всеки миг ще се изсипе над самотните поля.
Най-неочаквано по черния селски път се зададе фигурата на жена, около двадесетгодишна, облечена в проста черна рокля. Бе покрила главата и раменете си с плетен, бял шал. Лицето на девойката беше бледо и изпито. Тя постоянно се оглеждаше тревожно, сякаш очакваше да я застигне по-ужасяващо от бурата бедствие. В ръцете и` проплака уплашено пеленаче, което явно предусещаше страхът на майка си. Момичето го притисна по-силно към гърдите си, като да го предпази от някаква невидима заплаха. Младата майка поспря за миг и отново се затича по пътя. Вятърът се усили и прилепи роклята по крехкото и` тяло, разхлабеният шал се понесе из полето и черната, дълга, права коса на момичето се разпиля във въздуха. Ледени тръпки пробягаха по младата жена и сякаш стихията щеше всеки миг да отнесе и нея. Бебето ревеше неудържимо, а вятърът разнесе викът му из полето. Майка му отчаяно се оглеждаше, търсейки убежище от приближаващата буря, но освен редките дървета, пръснати край пътя, наоколо бе пусто и жената продължаваше по пътя обезсърчена.
Скоро обаче, след като преминаха един склон, тя откри, че от другата страна, в далечината, се намира самотна къща. Тази случайност я зарадва и и` даде сили да бърза към спасителния дом с вярата, че там хората ще ги приютят.
Но когато приближи, тя с неприятна изненада установи, че къщата отдавна е изоставена. Повечето прозорци ги нямаше, а останалите бяха изпочупени. Голяма част от керамидите по покрива липсваха. Мазилката бе излющена, а тук там по стените зееха големи дупки, символ на разрухата, обхванала от години сградата. Входната врата едва се държеше на една панта и грозно се поклащаше, скърцайки злокобно и заплашвайки всеки миг да падне.
Тъмнината се засили и ужасен гръм разтръби началото на пороя. Тя тъкмо беше достигнала до вратата и този последен предупредителен знак отмени всяко колебание да влезе с ревящото дете в това негостоприемно убежище. След нея дъждът побърза да облее с пълна сила околността.
Вътре цареше почти пълен мрак, но момичето бързо привикна с тъмнината и постепинно започна да различава предметите. Къщата беше двуетажна, но малка. На първия етаж имаше три стаички. Тя не откри нищо особенно в тях. Само няколко стари стола се въргаляха на пода, а мръсотията и паяжините изобилстваха навсякъде. Момичето се запъти към старите стълби в края на коридора. Докато се изкачваше по тях, няколко дървени стъпала изскърцаха грозно. Косата и` се оплете в някаква паяжина, а праха който се дигна я задави. На втория етаж имаше само две стаи и една тераса. Тук също цареше подобен безпорядък. От дупките на стария покрив течаха изобилни струйки вода. Счупено огледало самотно висеше на опушената стена и като безмълвен свидетел наблюдаваше и изкривяваше събитията. Тихо писукане привлече вниманието на жената и поглеждайки нагоре, тя различи в сумрака няколко лястовичи гнезда, от които любопитно и боязливо я наблюдаваха няколко чифта малки очички. Момичето неволно се усмихна, старите обитатели на тази къща бяха заменени от други, може би по-достойни жители. Тя вече не се чувстваше толково самотна и изоставена в компанията им.
Сега забеляза, че и бебето се беше успокоило и заспало неусетно. На малкото му личице се бе изписало едно невероятно спокойствие, непонятно и невъзвожно за възрастните. Майката го съзерцаваше и в този миг тя бе сякаш олицитворение на чистата майчинска любов.
Тя се сепна, приближи се към ъгъла до прозореца, където се намираше един голям дървен сандък и положи внимателно детето върху него. След това придърпа един стол и седна до самия прозорец. Погледът и` се зарея по черния път, който сега беше съвсем разкалян от дъжда. Напрегнато се взираше в далечината, но околността си оставаше спокойна. Само силният порой размиваше всичко и придаваше тъжен оттенък на природата.
В душата на младата майка бушуваше друга буря, буря по-страшна и по-грандиозна. Тя трябваше да се изправи пред един страшен враг, заплашващ нея и синът и`. Но беше готова да се бори с всички сили и да плати с живота си, ако е необходимо, защото жертвата си заслужаваше. Не можеше да проумее само злото, просмукало се в душата на преследвача и`. Как беше възможно този, по принцип мил и приятен благородник, да е способен да си навлече такъв огромен грях, само и само да опази името и имота си неопетнени. Тя проклинаше денят, когато графът я прелъсти, а тя му отвърна. Мразеше се за това, че някога го е обичала и го е ценяла, но преди не беше такъв или просто умело се е прикривал. Показа си рогата веднага щом разбра, че е бременна. Настояваше да махне детето, а когато тя отказа, започна да я заплашва. Тогава тя се почувства ужасно. Осъзна, че за него е била просто прислужницата, с която се забавлява когато си поиска, а щом нещата се усложнят, може да я разкара като непотребна вещ. Тогава Вера реши да се бори, да бяга и да запази детето си, но той започна да я преследва.
Тъмнината се увеличаваше и нощта скоро щеше да се спусне преждевременно. Момичето се унесе в лека дрямка, която бързо беше прекъсната от силен гръм. Тя отвори очи и с ужас забеляза на фона на проблясващите светкавици черната мъжка фигура, застанала на склона. Видя го само за миг, но и` се стори, че неговите очи са вперени в нея. При следващата светкавица той вече слизаше по склона. Младата майка скочи от стола и промълви с восъчнобяло лице:
- Спаси ни Боже! Спаси рожбата ми от този звяр!- гласът и` трепереше. Детето проплака и тя го пое инстинктивно в обятията си. Трябваше да се скрият някъде, нямаше време за губене. Единственото, на което попадна погледа и` беше големия сандък. Младата жена беше слаба и лесно щеше да се побере заедно с бебето. Без да се замисля повече, тя го отвори. Оказа се почти празен, само едно оръфано от мишките одеало лежеше на дъното. Вера се напъха вътре, взе бебето в ръце, покри се с одеалото и затвори капака. Детето отново се бе успокоило и в мрака настъпи пълна тишина. Минутите мъчително бавно се изнизваха, но освен монотонното барабанене на дъжда, нищо не нарушаваше спокойствието. Трепетно се надяваше да не дойде до тук, молеше се да не ги намери. Едно изскърцване я накара да се разтрепери, а сърцето и` се разтуптя от безумния страх, който я обхвана. Стъпките ясно отекваха по дървения под и един силен мъжки глас се провикна:
- Вера, знам, че си някъде тук. Покажи се и ми дай детето!- думите бяха изречени с неприкрита ярост.
Вера притисна детето си със сълзи на очи. Тя нямаше никога да го предаде на този звяр. По-добре да умре, защитавайки най-скъпото си същество.
Стъпките се приближиха до сандъка и спряха. Момичето извади от джоба на роклята си малък нож, целунна детето по челото с цялата си искрена любов и се приготви да се срещне лице в лице с мъчителя си.
Сандъкът се отвори и една ръка отхвърли настрана одялото. Бебето се разрева. Вера погледна за миг мокрото лице на мъжа и остана отвратена от грозната му, победоносна усмивка. Един миг колебание и` стигаше, за да се убеди, че той не заслужава да живее. Ръката и` сякаш сама се понесе с неподозирана сила към целта си. Но една желязна хватка спря острието на сантиметър от сърцето му. Тя неволно изохка от болка и изтърва единственото си оръжие. Сега изразът му се бе променил: лицето му вече не беше усмихнато, а зачервено от гняв и изкривено от злоба.
- Кучка!- една силна плесница се стовари върху лицето и`. По устните на Вера потече тънка струйка кръв.- Дай ми детето!- от устата му хвърчеше слюнка от озлобление.
Вера го гледаше с огнени пламъци в очите си и продължи да притиска бебето, а то цялото се беше зачервило от рев. Мъжът го изтръгна от ръцете и`.
- Виктор, остави го! Моля те, не наранявай синът ми!- викаше тя със сълзи на очи и го дърпаше за ръката в жалък опит да го спре. Но той не и` обърна никакво внимание. Дръпна се, коленичи и започна да души детето.
Вера, ужасена, намери пипнешком в тъмнината ножа и с последните останали и` сили го заби във гърба му. Виктор изрева от болка и се строполи на пода. Агонията му приключи след минута и той се сгърчи гротескно без да помръдне повече. Младата жена бързо се спусна към рожбата си, но бебето бе вече мъртво. Дъждът беше спрял и бледа лунна светлина осветяваше посинялото му личице. Майката безуспешно се опитваше да го съжеви. Сълзите се лееха от нея безспирно и един безпомощен вик на отчаяние раздра тишината.
Изведнъж усети остра болка в тила си. Хладното оръжие се забиваше все по-дълбоко. Топлата кръв се стичаше по врата и мокреше дрехите и`. С крайчеца на окото си забеляза нападателя си. Графът се бе съвзел и се беше довлякъл безшумно до нея. Докато изпадаше в безсъзнание, тя тихо го прокле.
* * *
Вера се чувстваше лека като перце. Усещаше как се понася плавно във въздуха. Мислите и` се движеха много бавно и бяха мъгляви. Пълната луна осветяваше притихналата околност. Вера се обърна за миг и видя порутената къща. Там, на втория етаж, на пода до прозореца, лежеше нейният малък син, потънал завинаги във вечния си сън. Там, с него, остана и тя.
* * *
На сутринта картината съвсем се бе изменила. Вчерашните тъмни и заплашителни облаци сега бяха малки, бели, разпокъсани и се шляеха невинно из небесната синева. Слънцето щедро раздаваше топлината на свойте лъчи. Дърветата пееха тихо, подухвани от лекия ветрец. Птичките чуруликаха весело, залисани в игрива гонитба.
Изоставената къща също бе притихнала. Само една черна гълъбица обикаляше тъжно около нея, кацаше на прозореца на втория етаж и гукаше печално.
Същата гълъбица бе забелязвана често около имението на графа, а по-късно и на гробището, там където почиваше бебето на Вера…
* * *
Скоро след смъртта на Вера и детето започнаха да се случват странни неща. Нещастията над граф Виктор Оленски и над семейството му се множаха. Реколтата от грозде беше много слаба и заплашваше с фалит прословутата винарна на Оленски. През есента синът му се разболя тежко и почина месец по-късно, само на осем години. Майка му, графиня Елена Оленска, потъна в скръб и залиня. След година графът беше напълно съсипан. Разорен, лишен от единствения си наследник и от съпругата си, която също се беше поминала, Виктор се обеси в собственото си имение. Въпреки че избегна правосъдието, него го застигна една по-висша сила.
Смъртта на графа сложи край и на появите на черната гълъбица. Никой не я видя повече и селяните си отдъхнаха с надеждата, че най-после този неспокоен дух е намерил утеха.