автор: roza1

Стоеше пред огледалото малка, крехка, сама със себе си.
Гримът във всеки момент рисуваше различни картини - акварел от туш, червило, руж и тъга. Черното на нощите се стичаше по свлачището на деня й, страстта на червилото крещеше в оранжево, рядката й нежност се спираше за миг в ъглите на бившата усмивка и капеше по пода. Кап, кап, кап...Един непознат на Коледата дъжд, който накара нощтта да настръхе и тя вдигна шала на мъглата почти до очите си.
Човек на истината беше. Всяка лъжа като бич оставяше белези по душата й. Трябваше време, много време, за да изпръхне кръвта по душата й, да забрави и да прости. А тя прощаваше винаги, въпреки болката.
Как, кап, кап...Очите й гледаха в червено. Искаха да светне зеленото на пролетта, да изгрее слънцето, да избелеят боите на акварела и да бъде бяла.
Искаше да рисува картини на чисто. Без острия молив на лъжите, без бои менте, разтворени в изветряли чувствата...
Коледа е. Всички искат добри неща за себе си и за другите - оправда се пред огледалото.
Въпреки тъгата, в сърцето й се усмихна някой. Усети го. Погледна акварела и реши да не го подарява на никого. Нямаше да го излага в галерии.
Беше сигурна, че ще избледнее с времето.
Всички бои са менте.

23.12.2009