автор: thebigplucky

Сипи един де, барман… Откъде-накъде малък!?..

Палят погледите им през масата.
Усещам стаеното зад клепачите -
тъмното на душата наднича оттам,
непризнаващо времената, отричащо нравите.
Ех,.. да беше преди двадесет…
За един живот – полага се един морал;
с времето и двете отъняват.
И престава да ги притеснява притесняващото.
И какво хората ще кажат -
през подсъзнанието им е.
На всичко са готови -
само миговете бягащи за тях да спрат;
само с трошица да върнат изтичащото назад,
дори въображаемо да е.

- Барман! Капни пак, че песен няма…

Тигрици секънд хенд…
Ех,.. къде бяхте преди двадесет…
Криехте се зад безброй прегради;
по безброй начини поддържахте дистанцията
между мен и страстните си тела.
Навестявахте сънищата ми, потни и влажни
подклаждахте кошмарите ми.
С изтръпнали мисли ме докарвахте
да подреждам пред себе си по пет коняка,
(нататък – не ги смятах),
и да откачам нервите си от тялото.
Премазана, душата ми береше душа,
когато и отказвахте.
От брутално забитите в сърцето ми кинжали -
косата ми побеля.
И песните ми – все по-тъжни ставаха, все по-жални.

- Налей, барман! Скапано ми е…

Напразно присядате от време на време с мен за по чаша.
… Да беше преди двадесет…
Сега – к’во?! Спомени ли ще си разказваме?!
Или ще ми обяснявате – колко сложно е било тогава
и как е трябвало някои неща да се спасят,
а аз – да бъда опазен?!...

- Барман! Налей пак…

Животът се търкаля около нас.
Свикнах да съм сам, с коняка -
претоплям, каквото в мен е останало.
Лудото, в желанията, благородно е патинясало -
дори от стиховете ми, за неразумното „някога”,
прокрадва се рутина.
В песните ми – цигулка проплаква.
В мислите ми – проскърцва вратата
след поредната, която от мен се отказа…

- Барман! К’во чакаш…

______________