автор: meiia

Останаха ми само равносметките,
кичозните сергии, изтънчени витрини,
залепналата дъвка по подметките
на толкова отпратени в нищото години.

Не съм ги искала, а те сега се влачат
по Коледа за студ самотен да напомнят.
Ще ги заситя, че в гърлата им ще грачат
гарвани - гласът пресипнал на бездомни.

Подаръци ми носят. Толкова познато:
шега обезвкусена на джудже пияно,
възхвала на това, което струва злато
и истината, че и този път ме няма

на кръстопътя на мечтите. Нищо ново.
Подаръците все - неслучено богатство.
Дори и любовта не идва "наговото".
Плащам ли с мечтите, тя е светотатство.

В каква тогава Коледа се раждам?
Не се намесвам в митове и разногласия!
И на Бог не искам днес да се обаждам.
Нарочно съм в душевно междучасие.

И който минал е през мен - заминал.
А аз къде съм и какво ли съм желала
не е на дневен ред. Година се спомина.
Липсващото в мен е: "имала съм - дала".

Не съжалявам, само че е доста празно.
Навярно място за покоя се отваря.
Това ли е етимологията на "празник"?
Защо се чудя и се мъча да го изговарям!

Върви си вкъщи, нямаш ли си гости?
А мен ме остави да си празнувам честно!
Какъв ли празник, все е като пости.
Елхата като белег се натрапва неусместно.

И моята молитва е нечута и завряна
в тефтерите на Господ. Съжалявам, Боже,
но вярата ми вечно ми отваря рани.
Спаси ме от това, ако изобщо може.

Тогава ще празнувам гръмко, до насита.
Сега обаче се надявам да поплача.
Но и това не мога. Меся бъдна пита...
Тестото съм и вероятно повече не знача.

И вероятно затова елхата се катурна,
оголена до нерв, съблечена до дръзко,
гори от свещите отчайващо и бурно.
И що за празник? Студ е. Бръска, бръска!