автор: LeoBedrosian

Светлините от рекламата ме убеждават, че и тази Коледа ще ми е топло, ще съм нахранен и ще спя на бели чаршафи. Не й вярвам, не вярвам на нито една реклама защото от три години съм бездомен и на всяка Коледа мръзнем с кучетата по тротоарите.
Нападнали са ме някакви арктически бълхи, а брадата ми се е сплъстила и не мога да стигна до кожата да се почеша. Това ме вбесява и околните ме заобикалят. Не знам заради бълхите ли или заради кръвожадния ми поглед. Но ме заобикалят и в шапката има само пресен сняг. Ето още един голям недостатък на бездомието. Глада. В началото се понасяше, дори отслабнах и се вталих, което адски ми харесваше. Харесваше ми само на мен, а на жените не им харесваше. И до сега не им харесва с изключение на Минка курвата, която по някога ми духа за да не забравя професията. Щях да се влюбя в нея, ама тя казва, че не се целува, защото може да хване спин. После глада започна да ме дразни, по-скоро да дразни празния ми корем, докато една сутрин не изхрачих ей такава храчка кръв. Лекаря пред чието жилише лежа като я видя каза, че имам язва и ми остават няколко седмици. Щял съм да се мъча и да умра като псе. Аз пък не знаех дали да ми пука или да преровя кофата на пряката уличка. Реших, че пак не ми пука и продължих да лежа пред вратата на доктора, а той обеща да ме изрита като мръсен, дръглив пес. Бил съм развъдил бълхи на кокера му...

Малко момиченце ме гледа, като герой от фантастичен рисуван филм. Сигурно му приличам на Шрек, или поне по миризмата напомням на веселото магаренце от филма. Гледал съм го този филм с моето момиченце преди окончателно да загубя и последния шанс да запазя семейството си. Майка му дотичва и я дърпа нервно за ръкавчето. "Какво правиш при тоя клошар, тръгвай!" после се спира и се заглежда с интерес и тя в измъченото ми тяло.

Хм.. Какво са ме зазяпали, тръгвайте си по работата, която имате да си вършите и ме оставете на мира да си допуша едрия фас, дето го намерих сутринта върху лицето си. Хайде марш! Да, ама те и двете седят като препарирани и не се откъсват от интересната гледка. После майката се навежда и пуска поомачана двайсетолевка в шапката ми, която изведнъж става най-красивата шапка дето съм имал. Вдигам банкнотата и невярващо я подавам обратно на жената. Тук явно има грешка, защото тая сума аз я събирам за около два месеца. Не, това не е истина. А добрата жена със тих, но дълбок глас ме убеждава, че са ми нужни за един обилен обяд, поне на Коледа. Момиченцето отваря малката си детска чантичка и ми подава красиво изработена фигурка на принцеса Фиона. Това било подаръка ми за празника и съжалявало, че няма нещо за момче. Тръгнаха най-после, а жената пътьом обещава да ми донесе топло одеало.

Стискам малката фигурка и заветната ценна хартийка и усещам нещо, което отдавна не съм чувствал. Топла сълза потича към основата на носа ми и ми напомня, че освен сополи имам и други секрети. Спретната камионетка ме облива със поредната порция вода от локвата, а от гюрука й ме гледа ведро червенобуз готвач набол едър кремвиш на вилица. Благодаря на камионетката, че ми дава едно добро и конструктивно предложение как да погася болката от глад в корема си.

Остават само пет дни до Коледа..