автор: doriana-doriana

Искам да й кажа нещо, но не знам какво. Иска ми се, та ме къса отвътре. Нямам представа какво става с мен. Вероятно е от хормоните – човек като мине петдесет и става неуправляем. Връщаме се към ранните си години. Нещо такова. А може би не. Може от оня свят някой да е натиснал някакво копче вътре в мен и сега алармата ми да пищи, все едно следва бомбардировка.
Така седеше тя пред мен – обляна в някакво великолепие на страдалка. Не, не мрънкаше. Разказваше. Изчаках я да подреди мислите си, след това пристъпих към нея.

- Няма значение какво ще кажат останалите, нали знаеш? – казах. – Останалите знаят само своето – хапането, яденето, чукането...Те нищо не разбират! Давай сега да видим какво ще правим, че не остана време.

Вдигна глава и ме изгледа като нескопосан бирник, промъкнал се в душата й, както правеше периодично при всеки нещастен порив. Не, че искаше да ме засрами – тя не е такава, но това се получи. Възрастен човек съм, а това дете ме прави на трохичка. И друг път се е случвало и затова не ми се ще двамата да сме насаме. Нейният пубертет се превръща в някаква старческа болест при мен, болест от която ти се иска да не умираш, а в същото време те яде и обърква сетивата ти. Нещо като старческа деменция. Не, не съм старец, но мога да й бъда баща. Примерно. Може и дядо, ако предположим, че съм се размножил твърде рано.

- Те ме мразят! Наричат ме курва! Миналата седмица пъхнаха някакви скъсани стари прашки в раницата ми!... – толкова е мъничка, че вярвам, ако я прегърна и ще се счупи. Какви ми ги говори? Това дете ме шашка непрестанно.

- Слушай, миличка, не е до омраза, те просто не разбират! Не разбират, нали? – исках да привлека вниманието й върху думите си. – Погледни ме! – не спирам аз.

Тя отново надига брадичка и ме поглежда изотдолу, нали е седнала на кушетката. Раменцата й се разтресоха – плаче. Недей да плачеш, дете, недей, сълзите ти не ми понасят. Черна лапа ме стисна за гърлото и адамовата ми ябълка потрепна. Преглътнах. Какъв стар глупак съм! А тази пикла защо се е лепнала за мен?

- Виж сега, нали си знаем, че няма нищо такова! Това са пълни глупости! Ония са смахнати пубертети! Момчета ли бяха?

- Да, съученици са ми, в един клас сме. Може ли чаша вода? – внезапно прекъсва линията на мисълта ми.

- Добре, сегичка! – отгвърнах. Отидох до кухнята, налях й вода. Когато се върнах малката се беше съблякла по сутиен и гащи и лежеше на кушетката. Боже господи! Ама какво си мисли тая пикла! Ще й извия врата!

- Ставай! – бях достатъчно ядосан. Една метална жила изби на врата ми. Стисках и отпусках юмруци. Ако ми беше дъщеря със сигурност щях да я напердаша.

- Ама...

- Няма „ама”! Какви са тия щуротии? Само ми трябва да довтаса бесния ти баща и да ставаме на кълбета! Какви ги вършиш! Я, се обличай!

Дали не преигравам? Това детенце очевидно не знае какво прави. Нарекли я курва и тя взела, та си повярвала! Струва ми се, че светът е полудял. Вероятно е от много гледане на телевизия. Или сърфиране из интернет. Не че и аз не го правя, но голям човек съм все пак, формиран от кремъци и от клади. Туй чудо не ми се бе случвало. Малката разстрои сетивата ми по-неусетно, отколкото бих могъл да очаквам. В гърдите ми се щураха коне с рошави гриви, пълни с трънаци и зимни бури. Ако я ударя дали ще я залепя на стената? Не, разбира се, че няма да я удрям – толкова е крехка, като китайска порцеланова статуетка. С едни такива тънички крайници, все едно ощавено пиле. Очите й големи – най-голямото нещо в нея. Гладни очи, огромни. Зелени като тинесто дъно. Сякаш е някаква езерна нимфа, само дето е глупава и нещастна. Тъкмо изоставено дете, на ръба да се превъплати в езерно същество. Може и да е блатна вещица и така да ме прилъгва, знам ли? Още не съм съвсем угаснал за тия работи. Само дето тази тука е прекалено недорасла, дори за ексцентрик като мен. Какво като съм я рисувал, много важно, пак си е същата дрисла!

Реших, че ще кажа на майка й. Някой трябваше да се погрижи за това дете. Дете ли? Пак я поглеждам – съща харпия. Има ли харпии в детски тела? Дрън-дрън, съвсем изкукуригвам.

Малката стана и се облече. Навлече старите си дънки. Върху тях имаше избродирани цветя в розово и синьо. Тениската й бе някакъв размер като за гномчета и не знам това от модата ли е или просто си е толкова мъничка. На статива срещу двама ни стои и ни гледа платното, върху което съм я рисувал.

Тя отиде до платното и се загледа в него. Гледаше така, все едно е в тежко умопомрачение – сигурен бях, че не вижда нищо. По едно време приглади косата си – къса, щръкнала като суха тръстика на брега и я прибра зад ушите си. Светлината падаше леко контражур и силуетът й изпъкваше като щрихиран. Личаха си линиите, където се събираха в ставите – на лактите и на ханша. Кокали. Детски кокали. Нещастни детски кокали, какво бях намерил в нея? Що за чудо съм рисувал аз? Мисля, че трябва да ида на лекар. Или не – по-добре да взема да ида при някоя истинска жена да ме лекува, както само жена си знае. Щом се погледнех отстрани, заедно с тая малката сам си изглеждах като дърт козел. Сигурно и хората говореха. Майната им, де! Отдавна съм ги отписал като мерило. Само родителите й да не разберат, защото със сигурност ще си имам разправии.

- И ти сега ме мислиш за курва! – въздъхва блатното същество и сълзи започват да се стичат по лицето й. Безмълвно плаче, сякаш се хапе отвътре. Глас не се чува – като птица с изтръгнат език е. Толкова е жалка, че ми става едно тъпо, едно гузно! Искаше ми се да я изгоня тутакси.

- Много си недорасла да мислиш такива работи! На колко беше ти? – питам мрачно.
- На петнадесет. Малко ли са?
- Малко са! За каквото и да си помислиш. Може би само за игра на топка не са.
- Ти си груб човек! Не ти ли е хрумвало, че си ужасен! Може и затова да си сам. Сам си стоиш вкъщи и сам си пиеш, направо от шишето. И жени няма около тебе! Да не си обратен? – малката става злобна. Типично за детенце кльощаво като нея. Недоразвито мозъче в тениска за гномове.
- Много ти знае езичето, пиленце! – отвръщам аз в нейния тон. – Нищо не знаеш ти за мен! Виждала си ме само като рисувам! Откъде тия изводи за домашно пиянство и педерастии?
- Не съм тъпа! Може да съм на петнадесет, но мога да събирам две и две! Защо ме наричат курва? – внезапно обръща плочата малката кучка. – Защо? Само защото идвам при теб ли?

Чакай да помисля. Хм. Това не ми е хрумвало. Че какво като идваше при мен – това не е незаконно! Пък и нищо нередно не правим! Ама разбира се – момчетата откъде ще знаят това! Пак сме в изходна точка. Следва ли наново да започваме с обясненията и успокоенията?

- Ти така ли мислиш за себе си? – питам я хитровато. Надявах се да вземе да се стегне и да си обърше сополите. Започваше да ми писва цялата тая история. Даже си мисля да нарежа онова платно с нарисуваната езерна нимфа. Някак си се беше превърнала във мрачна чумава вещица насред пусто село. Егати композицията! Добре е да го махна, не искам проблеми, пък и не става за експозиция. Ах, екзпозицията...съвсем забравих за нея! Малката ми губи времето! Вероятно вече ме чакаха в галерията.

- Ще ми подариш ли картината си? – тя изненадващо сменя посоката.
- Че да питат вашите кой и как те е рисувал, пък после да се разправям ченгета ли? Не е добра идеята! – сега бях нейния стар наставник, който мъдро я перваше през пръстите, стане ли дума за грехове.
- Никой няма да разбере, не бой се! Ще я окача в стаята си! Мама и татко като попитат, ще кажа, че ме е рисувал Пух.
- Кой е Пух? – попитах.
- Той е един от ония, дето напъхаха гащите...
-А-ха! Пакостникът! Че защо той да те е рисувал?
- Ами той рисува. Нали знаеш...опитва се, всички му казват, че е страшен художник. В града половината графити са негови. Сещаш ли се за оня с извънземното синьо куче в скафандър? Кучето, което пуши трева, а до него много други кучки?
- Да.
- Негово е, той го е рисувал. Освен това в къщи има и други работи. Мен също ме е рисувал, но не излезе толкова красиво като твоята картина. Ще ми я подариш ли?

Хм. Няма лошо. Щом е такава работата...Що да не й я дам, и без това не струва нищо. Нищо и половина. Помислих си, че започвам да се изчерпвам – какво пренебрежение към собствените ми творби! Пука ми – ще нарисувам други! Ще си намеря по-хубав модел за нимфа, тази тук не ставаше – прекалено е мрачна.

- Добре, твоя е! – обещах.

Блатното същество засия. Косите й отново щръкнаха. Като змийчета в косите на горгона. Стана приказна, извивките по тялото се омекотиха, придобиха познатия женствен елемент отпреди. Отвътре ме забоцка нещо като носталгия. Май ми домилява. Щурав човек! Ще ми домилее! Я, стига! За това същество ли?

- Дали пък твоят Пух не ревнува? – попитах. Почесах се по главата без да ме сърби, направих се на разсеян – изтървал съм нещо между другото, хей така.
- Мислиш ли? – замисли се малката. – Може! Той отдавна ходи по петите ми. Още от детската градина сякаш. Но на мен не ми харесва. Не и в тоя смисъл. Да ти кажа ли, че вече е бил с всичките ми приятелки?
- Че ти имаш ли приятелки? – попитах

Ах, какво лошо старче съм аз. Лошо и с лош вкус.

- Те не са ми истински приятелки. Просто излизаме заедно в компания.
- Твоят Пух трябва да е страшен мачо, щом му връзва така! А ти защо не го щеш?
- Защото!
- Май те е страх? Мама обяснявала ли ти ги е тия работи как стават?
- Що си толкова гаден? – детето се разстрои. – Не съм бебе!
- Кажи защо де, защо не го щеш? – настоях. Отидох до масичката и грабнах една мръсна чаша от снощи. В нея плуваше един пръст водка и една удавена муха. Извадих с пръст мухата и си налях. Отпих. Започнах да се чувствам по-добре. Погледнах през прозореца. Малката сега е безсловесно, седеше в люлеещият се стол и броеше прашинките из въздуха. Навън слънцето ближеше по ушите едно улично куче. Кучето лежеше кротко под пейката и плъхтеше от жегата като морен работен кон. Вероятно някоя самотна леля го беше богато хранила. Чудничко!

- Не че ме е страх...просто...просто не искам с него! – най-после даде тя някакъв отговор, макар и несмислен. Мълчание. За мълчанието е казано толкова много. Само, че в момента мен ме гризе любопитство, примесено с неизследвани чувства – нещо подобно на ревност, на раздразнение към това глупаче и...и вероятно подтискана нежност. Нежност ли?
- Аз не съм била с никого до сега! – съвсем тихичко прошумоля устата й. Учудвах се на отличния си слух, ако бяха обикновените уши на обикновен художник, който е свикнал само да се взира и да не слуша, най-вероятно никога нямаше да долови това дихание.

Това момиче е като някакъв серум на истината. Само дето не ме кара да говоря истината, а ме кара да чувствам това, което на нея й се иска. Хем знам, че ме манипулира, хем го прави толкова умело, че волята ми сякаш изтръпва и ме кара да танцувам като балеринка за нея. Образно казано.

- Така ли? Мислех, че си печена! Не даваш вид на задръстена! – много съм зъл. Понякога. Когато ме карат да изпитвам чувства, които не искам.
- Те затова и курва ме наричат сигурно! Но ето, че ти вече знаеш, че не е точно така. Майната му на Пух! Нищо няма да се промени ако....
- Да? Какво?
- Ако го направя с него. Все същия палигащник ще си остане!
- Пали-какво? – прихнах. Това малкото знаело и такива думички. Трябва ли да съм изумен? Май да!
- Палигащник – пали гащите на жените, в смисъл – завърта им главите.
Тя се засмя. Големите й зелени очи се раздвижиха като два малахитови паяка.

В този момент исках да й кажа нещо, но не знам какво. Иска ми се, та ме къса отвътре. Нямам представа какво става с мен. Пак мисля, че вероятно е от хормоните, може и в мъжка критическа да навлизам. На тази възраст човек става неуправляем. Връщаме се към ранните си години. Нещо такова. А може би не. Може от оня свят някой да е нахлузил примка на врата ми и да ме тегли към тая малка мръсница. Ако ми беше дъщеря със сигурност щях...Дори не знам какво щях да направя. Но не ми е дъщеря. Не ми е никаква. Не я познавам дори. Излезе от тая мацаница на статива и обърка всичко.

Тя стана от люлеещият се стол и ме доближи. Повдигна се на пръсти, обхвана главата ми с ръце и ме целуна. Втрещих се. Не знаех какво да правя. Езикът й търсеше проход през устните ми. Не я отблъснах – знам ли какво щеше да направи, ако го сторех, можеше и през прозореца да скочи. Вкамених се, сякаш никога никой не ме е целувал. Сякаш съм на петнадесет. Боже господи! Тя беше мръсницата, аз бях хлапакът. Неочакван обрат, дори за старо куче-медалист като мен. Не! Не искам да ме целува! Не! Усещам как се изпускам от контрол.

Внезапно се откъсна от мен, подмина ме с плавна крачка. Застана до статива. Отново гледа платното. Протяга ръка, пръстите й докосват гваша, потъват в него, потъват до китката. Постепенно до лакътя. Аз стоях препариран, в този момент аз съм древно изкопаемо, вкостено и дементирало. Тя прелива в картината. Направо влезе в нея. Изчезна.

Останах сам. Плачех като хлапе, не можех да възпра нито слюнката си, нито сълзите си. Не можех да вдигна ръката си да се избърша. Реших, че тотално съм мръднал. Не, не бях пиян. Нито бях друсан – такива боклуци не на моята възраст. Ама мръсницата изчезна наистина. Влезе в платното и се размаза като цветно петно.

В този момент заедно с входната ми врата влетяха ченгетата. Буквално я отнесоха с пантите, разнесе се пепеляк. Очите ми плуваха в слуз. Не съм сигурен дали преди не я е имало, дали не са сълзите от нея...

Тръшнаха ме на земята. Крещяха като умопобъркани. Натиснаха главата ми към пода. Дясната ми ключица изхрущя на умряло и извиках. Молех ги да престанат. Умолявах ги. А те тършуваха като гладни плъхове, изпълзели из катакомбите на канализацията, внезапно освободени от нечия непредпазлива ръка. Невероятно ми се стори живо същество да отпушило шахтата. Отвъдна сила някаква трябва да е. Ателието се превърна в пълна кочина. Чуваха се викове: „Къде я скри, копеле?”, „Ще ти избием зъбите, казвай къде е!”. Наркотици ли търсеха? Или блатната самодива? Ей туй не можех да разбера първоначално.

След това един бабанка, от ония, дето редовно са по тренажорите и лежанките ме срита в кръста, надигна ме, изгледа ме с вълча усмивка и рече:

- Родителите й я търсят от цял месец! Казвай къде е! Побъркали са ни с обаждания отвисоко, а ние ще побъркаме теб, ако не кажеш!

Разбрах! Всичко разбрах! Само, че друго не ставаше ясно...

Посочих с поглед статива си. Ченгето с буцести мускули погледна натам. Мозъкът му започна да рови из млечните кълбета на съсирената му мисъл. На статива с обикновено кабърче бе закачен некрологът й. Отдавна висеше там – по него я скицирах. Моята блатна измислица. Моята приказна смъртоносна фея.

- Умряла е, човече, умряла е! – едва смотолевих през избитите си зъби. – Не зная кой обаче ми пъхна некролога в пощата!

Полицаят ме пусна. Доближи се до статива. Сякаш векове се нижеха, а мен вековете ме разлагаха като трупно месо. Продължих да плача – не помня откога не бях плакал, а днес извирам като нефтен кладенец.

- Как така ще е умряла, бе! – подвикна мускула. Останалите кротко мълчаха покрай нас. Черни сенки, не виждах лица. Само вдишвания и издишвания имаше. – Техните нищо не знаят по въпроса! Никой друг не може да погребва умрели, освен близките...

Мен ли питаше? Защо мен питаше?
Ченгето започна да срича некролога:

„Любов моя, не вярвай на никого!
Не вярвай на този, който ти казва, че земята е кръгла!
Не вярвай на птиците, че летят!
Не вярвай, когато ти кажат „Сбогом”!
На думите не вярвай!
Когато се изгубиш от неверие,
Компас остава само любовта...”

След това мускула пак ме изгледа, подсмихна се на нещо си, което само съсиреното мляко в главата му може да му е казало. Изкомандва другите да си обират крушите. Останахме само двамата. Клекна, навря огромната си уста в лицето ми така, че се взрях в пожълтелите от тютюна зъби и изсъска:

- Признай си! Откачено копеле си ти! Малък, откачен извратеняк, а още нямаш пълнолетие! И откъде-накъде тоя смешен прякор! Тя ли те наричаше така? А?
Кажи, Пух?