Снежинките в пространството се гонят,
деца са те с усмивката на Бога…
Врабчетата кълват ги със тревога,
притихнали в чергилото над коня.
Листа последни брули буен вятър,
сребро и злáто в полет се целуват…
Красив ескиз сърцата им рисуват
на сцената на зимния театър.
Въздишка се отронва от Земята…
Отново бяла, в ангелска премяна,
върти се тя из космоса засмяна,
приспала с нежна обич семената.
И нека вият вихри полудели,
И вълчи вой в съня ни да ни стряска –
земята всички ни очаква с ласка,
преди към Бог на път да сме поели…
12.12.09 г.