автор: joy_angels

Наряза репичките на ситно и ги добави към марулите в салатата. Извади кренвиршите от водата, настани ги в един от порцелановите, празнични подноси и сложи по лъжичка горчица отгоре им. Беше готово – коледната вечеря беше на масата. Изми ръцете си и свали престилката – официалната й блуза беше отдавна облечена, можеше да седне веднага.

И го направи. Провери всичко: чинии и прибори за двама, чаши за вино и за вода, зелената салата в средата на масата в компанията на чинията димящи кренвирши. Сервира по две половинки във всяка от чиниите, добави салата, наля вино и вода и накрая запали свещта. Погледа малко пламъка, но не каза молитва. Отдавна беше забравила всяка молитва. Както винаги един глас й нашепна, че може би е по-добре да се помоли, но тя затвори очи: нямаше никакви молби. За никого и за нищо. Излишно беше.

Включи телевизора за да наруши тишината – след малко щеше да почне хубав филм за раждането на Христос. Щеше да погледа с удоволствие, да си поплаче на ключовите моменти и в десет да си легне. Започна да се храни, без да поглежда встрани. Знаеше, че друга компания, освен телевизора, нямаше да има.

Двадесет и четири години нищо не се променяше в този ден. Двадесет и четири години бившата учителка Мария Бончева сервираше варени кренвирши и зелена салата за Коледа – любимата храна на Митко. Нямаше нужда да брои годините. Тази година Коледа се падна в събота и двата ритуала, около които се беше центрирал живота на учителката, съвпаднаха. Както всяка събота тя отиде на гробищата, за да запали свещ за Митко, а после напазарува за коледната вечеря.

Милиони, милиарди пъти бе разиграла в ума си възможните сценарии. Всяка милисекунда през онази ужасна вечер й е давала възможност за друг изход, за друго решение, което би могло да спаси нейния Митко. Във всеки момент е имала възможността да не натисне бутона, след който снежната топка се превръща в лавина... Но съдбата и смъртта в онази нощ са били съзаклятници. И глупостта, както Мария Бончева щеше да признае след време... Собствената й глупост.

Какво, че тийнейджърът Митко не искаше да остане на коледната трапеза, а искаше да прекара вечерта навън, какво че предпочиташе кренвирши вместо пуйка, какво че изкритикува менюто й и каза, че по-добре репички отколкото всяка друга тъпа салата? Обичаше зелена салата, обожаваше хот-дог и майка му – строгата учителка по литература знаеше всичко това... Как глупостта я заслепи, какво напрежение я беше обзело, за да подреди перфектната коледна трапеза за роднините, как посмя да кресне на момчето си... И когато той й отговори – вдигна ръка... Същата ръка, която сега методично поднасяше към набразденото й, бледо лице поредната хапка кренвирш.

Естествено, вечерта беше провалена с отсъствието на Митко, но Мария Бончева още не знаеше, че това е последната вечер от живота й. С удара на пияния шофьор в мрака на провинциалното градче, с тропота на замръзналите буци по капака на ковчега, започна умирането на Мария. Не можеше да гледа храна - трябваше да минат месеци по психиатриите, докато лекарите я накарат да започне да се храни. Но съзнанието й се промени дотолкова, че от уважаван педагог се превърна в нищо. В началото хората я съжаляваха, после свикнаха, а накрая престанаха да я забелязват. Пенсионираха я по болест, защото спря да говори. Чуваше, разбираше, ако много се налагаше – пишеше бележки с подредения си учителски почерк, но повече не продума и дума.

Двайсет и четири години мълчание. Двайсет и четири години вегетиране, осмисляно от съботните посещения на гроба на Митко и коледната вечеря. Двайсет и четири години изкупление... Имаше ли смисъл във всичко това? Мария не знаеше. Тя беше взела последното си съзнателно решение през онази фатална нощ. За един само миг въпросът за кренвиршите за вечеря беше изроден във въпрос за човешки животи... А за отговорите нямаше давност.

Мъжът й не издържа. Прие мълчанието, прие болниците, хапчетата, прие съботното ходене на гробища, независимо от времето и условията. Но когато на първата коледа след инцидента Мария Бончева сервира кренвирши със зелена салата и сложи три чинии на масата в опустялата им къща, той изрева. Дръпна покривката, изпочупи съдовете, стъпка храната и излезе, за да не се върне никога. Дори нямаха развод. Не идваше на панихидите. Никога повече бившата учителка не го видя. Но й беше все едно.

Филмът беше към края си. Хубав филм. Мария Бончева си поплака с удоволствие. Другаде не можеше да плаче – само пред телевизора. Чинията й беше празна, а всичко останало си беше както преди два часа. Щом финалните надписи тръгнаха, стана, събра останалото ядене в пластмасова кутия, за да я раздаде на гробищата следващата сутрин. Винаги така правеше, за да не похабява храната. Угаси свещта и изтупа покривката.

Беше време за финала. Отиде до стария скрин и взе белия, неразпечатан плик. Отвори го пътьом, взе очилата от масата и седна на протрития виенски стол. Зачете на глас:

“Мила мамо! Честита Коледа! Желая на теб и на татко много здраве и радост през новата година. За съжаление няма да можем да дойдем за празника, защото имаме много работа. Но се надявам през следващата година да можем да се виждаме по-често и да се радваш на внуците си! Прегръщам те, Митко”

Беше красива картичка – най-красивата която откри в книжарницата. Дори пликът си подхождаше чудесно. Щеше да я сложи при другите - в чекмеджето на нощното й шкафче. Така коледните картички вече ставаха двадесет и четири.

Ако в следващите дванадесет месеца съдбата не се смилеше над Мария Бончевa да й прати старата си дружка – смъртта – догодина картичките щяха да станат двадесет и пет.