автор: marcusjunius

Времето умира.
Затлачили сме
вените му с лъскавите
нокти на очите си, със обеците си,
с походките, с телеигрите си и с гладните деца
на свойте мисли.
Запушили сме всичко, вкопчени
в червените стени
като залепнал лош холестерол
и Времето умира от недостиг
на камили и игли.

Под неподвижния му труп
Земята е затисната.
Търпи. Но Времето е вече дълго и тежи
и тя сега събира сили да извика
последната си тайна
във всички наши скришни дупки.

Тогава ще я чуят
и ще нахлуят безпощадно
орди от Спасители.