автор: OmeRga

Имаше големи плътни мигли и очи в тъмен нюанс на кафяво. Тези мигли криеха и показваха едновременно, но веднъж преодолени, те пускаха да усетиш уюта, на който е способен именно този нюанс на кафяво.
Кристално чисто, в същото време с тъмна кадифена дълбочина. Нещо в което би потънал, понеже си сигурен, че там е хубаво. Впрочем тази комбинация пораждаше известен парадокс: кристалният отблясък е остър, докато кадифето – напротив. Може би за това обичам да ги гледам в различни светлини. Трябва да отбележа, че не съм почитателка на онези светли очи, които променят цвета си според светлината. За мен възхитата на хората от подобна промяна е напълно посредствена. Без свян и капка съмнение се наричам истински ценител в това отношение. Обичам онези очи, които с единия си и същ цвят раждат различни нюанси и усещания. Такива, които те предизвикват с потайнствените си метаморфози, които, обективно погледнато, сякаш са единствено плод на собствената ни фантазия. Въображаеми или не обаче, тези настроения на окото те променят. Ако трябва да направя паралел между онези хамелеони и този кафяв цвят ще трябва да се обърна може би към вкусовите удоволствия – разликата между един мазен кебап от улицата и една изкусно приготвената вечеря. Разбира се, и двете нахранват, но очевидно културата на храната е еволюирала дотолкова, че да не задоволява само с количество калории: тя трябва да е преживяване, поредица от удоволствия и усещания за, отново, нюанси.

Тези очи бяха притежание на един мъж, когото срещнах в един парк на една пейка. Веднага ги зърнах. На фона на развихрилото се през юли зелено те блажено шареха в тържество, може би съвсем наясно със своята неповторимост. Веднага разбрах, че искам тези очи до себе си. Като всяко влюбване, веднъж вкусила от тази прелест, всичко у мен се пренастрои така, че вече не можех да си представя живота без тях. Влюбването е една тежка стена, която се стоварва с ужасяваща сила между твоето преди и твоето сега и после. Тя те разделя завинаги от досегашното и те попада в ново място с нови неща. Любопитна е скоростта на адаптацията към това ново: макар онова „преди“ да е било преди 5 минути, дистанцията, която ви разделяизглежда необозрима. Предишното е далечно и презряно: празно, кухо и отблъскващо. Тук, където си от пет минути е там, където искаш да бъдеш, сигурен, че другаде не можеш.

Веднъж наясно с невъзможността да бъда без тези очи (реализация, която отне извървяването на петте крачки, които ни разделяха), аз отидох при този мъж и го заговорих. Знаейки какво искам, веднага разбрах и как да го постигна: какво да кажа, как да погледна, как да застана. Впрочем разговора не помня, той беше маловажен за мен. Беше само ключов инструмент за постигането на целта. Разбира се, фундаментът на този инструмент бе събеседникът ми да си мисли, че разговорът сам по себе си е интересен за мен, а не че е част от някаква стратегия. Това се постига лесно. Когато една жена знае какво иска, тя го постига по най-безскрупулни начини, съвсем естествено: може би за това природата често лишава жените от това знание. В подходящия момент (който един зорък стратег разпознава без колебание), го поканих на вечеря. Втори важен инструмент – храна. Хората се разсейват когато са доволни. След като погъделичках духовните и физически сетива, остана да пусна последната ниша на тази паяжина: сливането на двата компонента в сексуален акт. Подобно на добре приготвената вечеря, смесването на удоволствия изиска нюх и правилни пропорции Мога да кажа, че умея и двете. Защото (и това не е първият случай) всичко мина, както се казва, по мед и масло. Той бе деструктиран от удоволствия, точно както трябваше да бъде. Сам той може би го съзнаваше, но дори и това му доставяше радост. Леко започна да придремва и вече заспиваше. Това беше моментът, който чаках: желанието вече трепереше в мен от усещането за края на пътя към целта. Отидох до чантата си, извадих грижливо прибрания в кожена кесийка скалпел, върнах се до леглото и седнах отстрани. Наистина, хубав мъж; добър, приятен, умен. Сигурно няма да е същият без тях. Той няма да ме види повече, но това впрочем е без значение, защото ще ме гледа вечно.