автор: vasillazarov

Облак обсеби небето,
земя потопи със порой,
река забуча непокорно
и не смогна да поеме дъх.
Приток някъде от изток
я пълнеше с кръв и сълзи
и крясък от пъклено котило.
Полудя, побесня, забленува
във нея да се влива океана.
Със грохот стихията речна
корито преля и насред тревата
изхвърли гранит воденичен.

Прибра се в изкривено корито
и вече тъй весело не ромолеше .
Под гранита заседнал да векува
и място на слънце заел
измряха невинни тревички.
Сред червеи други привели тела
закретаха с дочути от далече
песни на птици, щурци.

Мина време, реката полегна,
грехове закопня да измие.
А бе се срутила нейде стена
и тя отново преля със възторг.
Гранита в своето корито завлече,
бе натегнат, до червено напечен
и как се потопи със свистене
гръмна и се спука на прах.

Сред зелената тучна ливада
показаха се плахи на слънце
свободни побелели тревите
не можаха очи да отворят.
Отново мнозина изтляха,
други наляха в зелено.
Малцина проронваха сълзи
за гранита - бил покрив за тях.

Кога ли ще тече бистроструйна
покрай зелената тучна поляна.
Ще се оглежда слънцето в нея,
всеки мост построен
над снагата й смирена,
ще бъде дъга пъстроцветна,
протегнати за близост ръце
отдавайки себе си, като Христа.