автор: albicia

В ъглите ù живее самотата ми.
отдавна съм надраснала основите:
поникнах като плевел – неочаквано.
Проврях се през комина, тънкоствола.

Високо се протегнаха ръцете ми:
подпрях се на чардаците – лиана.
Разцъфнах срещу залеза, по светло.
Покорна, се превих, за да остана.

А после чух как влизаш в тишината ù
(следите ти сама си бях наричала).
Увиснах на стената ù – разпятие.
В сълзите ми се скри едно „Обичам те!”