Препускам на скорост, на огън, когато
животът е кратък и бърз. А нататък
е ясно - вятъра гоня, не гоня Михаля,
не се оплаквам, не моля, не жаля.
Все гледам напред, все нататък.
Хоризонтът е близо. Колко жалък
живота догоря, затова без остатък.
аз горя като факла, без отпечатък
въглероден, без вредни емисии, без
дори да ме помнят, без да знаят онез,
със който се боря. Не гледам назад,
децата ми, не могат мразят! Богат съм
на скорост. Тъчам без дъх и се моля
за време, за вятър за дъжд. Моя воля -
да нося в мене бремето на горещата кръв.
Пръв не мога да бъда! Не тичам за стръв,
за медал, а защото дори и да искам не мога
да спра. Спя, едва когато умирам, от умора.
До утре - новия изгрев, до новия шеметен ден,
ще хукна по себе си, ще гоня самия си мен.
Задържах се, а времето - кратко. Ще бягам.
Минах само за малко, да ти кажа, че няма
да мога да спра. Днес, когато съм вече голям,
пробягвам живота през лятото. Тичам го сам.
И толкова много обичам, толкова много копнях,
да дишам да пея, Любовта в планините посях.
за които копнея, които сънъвам с които се слях ...
Когато тичам сълзите ми греят, за нея - България
/и аз, тихо, през сълзи се смях/