автор: ianchefff

За да е ясно, започвам с това: сборът от безкрайни среднощни пиянски изстъпления водят до трудно ставане сутрин. Но се забавлявам и не ми пука. Даже се виждам и на снимка в жълт вестник на заден план. Като статист. На четвъртия ред вдясно, този с червената картонена шапка на главата. Не този! Другият! Ама къде гледате и вие!?
Така. От няколко дни вкъщи живее чичо ми Личко. Така се казва, какво толкова!? Братовчед на баща ми. Мъж на 55 години. Уж всичко е наред. Имал бизнес за известно време в София и заради баща ми, изобщо не се замислих, когато казах:
– Няма никакви проблеми, ето ключ, може да останеш колкото искаш...
Но проблемите се появиха веднага след първото ми прибиране след 3:30 вечерта.
– Къде ходиш толкова късно? – пита ме той, сънен, по бели гащи.
– На кръчма, чичо.
– Не е полезно.
– Ами добре, Личко.
– Само това ли ще кажеш?
– Е и “лека нощ”, разбира се. Личко... – опитвам да се шегувам с името му, но не ми се получава. Съдя по това, че ме гледа накриво.
Влизам в моята стая. Споменах ли, че си пиша с една от “фейсбук”? Никога не ми е допадал, аз само за разнообразие, разбираш ли. И настъпи едно одобрение, включване в списъци и писане на различни безмислени неща. Също и замерване със снежни топки. Изпращаме си снимки, смешни статии и други изключително забавни неща. Назрява моментът да се видим. Усещам го. И тогава идва теслата. Тази вечер след новините. Това не го усетих. Може би от алкохола.
– Трябва да те одобрят моите приятелки тук и тогава ще се видим на живо.
– Иначе е опасно ли? – питам най-невинно.
– Да. Може да си неприятен – откровена до припадък. От по-лошите.
– А не може ли да съм приятен във “фейсбук” и на живо също?
– Не. Невъзможно е – кофти. До какви прозрения достига младото поколение в наши дни само. Освен това било “много интересно” така да се прави! Освен това тя се казва Любима! Личко и Любима, какви хора има напоследък, мале, мале. Запознаваме се по следния изключително интересен начин:
– Как се казваш?
– Любима.
– Аз пък съм Митко Палаузов…
– Ъ? А-а-а, ти се шегуваш.
– Да де, както и ти.
– Не бе-е-е, Любима се казвам! – почти я виждам как тропва с “любимото” си краче под масата. Казвам лека нощ и лягам. Тя може да е на 18 и да се чуди какво да прави, но мен ме чака работа, чичо Личко и други особено интересни неща.
Следващата нощ се прибирам от купон, с Маргарита. Записвайте си, ако е необходимо, че жените стават доста. С нея се познаваме от известно време. Излизаме, пийваме, хапваме, забавляваме се. На живо, да, да. Тя е кръстена на коктейл, в което няма нищо лошо.
Така. Чичо ми няма да се прибира. Щял да бъде с някакъв негов бизнес партньор.
Правим каквото правим и Марги си тръгва. Правилно, за какво ми е вече? Майтап, де-е-е! Аз си оставам, понеже съм пиян и понеже ми се спи. И понеже съм си в къщи!
И може би пак заради алкохола, но започвам да подозирам чичо, че има някакви проблеми и се крие тук, в София, при мен. От време на време ме трясва параноята. Решавам да преровя багажа му. Ей така, да видя какво има. Залитайки, търся, ровя и намирам торбичка със златни пръстени, гривни и няколко синджирчета. Опа-а! Иманярство, значи. Е, няма значение. Прибирам ги без да ми мигне окото. След това изпивам още не знам си колко и... На сутринта се събуждам в банята и се чудя защо съм си легнал до тоалетната чиния, като съм си завил задника прилежно с гуменото чердже пред вратата...
Тъкмо съм си отворил очите, свестил съм се, така да се каже и чичо се прибира. Влиза в стаята си, отредена за негова, и веднага след това изскача като попарен, ужилен и блъснат от каруца с два бели коня отпред, достойни да возят нечие аристократично семейство.
– Къде е златото, Иване?
– Какво... ъъъ... злато, чичо?
– Златото!
– Не знам за какво говориш, Личко.
– Някой идвал ли е тук?
– Много хора. И най-вече жени, Личе.
– Дай ми телефони и адрес. Ще ги проверя! – май наистина го е прегазила аристократическата каруца! Нищо не давам. Да не работи за ДАНС тоя човек!? Ще питам баща ми...
– Другари, да бъдем наясно! – казвам провлачено, че още ми се спи.
– Какви ги дрънкаш?
– Това по Вапцаров, Личка. Но няма да строя завод, спокойно. То, само това остана.
– Ще звънна на баща ти! И не съм ти никаква “личка”!
– Звънни и на Джордж Буш, ако искаш, Личинке.
– Ти си личинка!
– Отивам да спя, чичо, шегувам се – той се сърди и ме гледа лошо. Какво му става на тоя човек!? Ще питам във “фейсбук”, дали не са чули нещо за катастрофа между човек и каруца. Ъ-ъ-ъ... или бели коне с дълги опашки...
Лягам, но не мога да заспя. Чакам Любима от “фейсбук”-а да ме представи на всичките си въображаеми приятелки вече втора седмица и започвам да се изнервям.
Дремвам малко, ставам и усещам, че всичко е преровено и претършувано. Чичо ми гледа лошо. Трая си. Мирише на бъчва. Май е пиян. И облечен, и готов за път.
– Намери ли нещо, Личка? Виждам, търсил си.
– Няма да ми говориш така! Нищо не съм открил! Къде си го скрил? – пита ме.
– Нищо не съм крил, Лич.
– То беше за теб, Иване – почти се разплаква личо ми. Искам да кажа “чичо ми”. – Златото...
– Моля? Какво злато?
– Аз затова дойдох тук. Да ти го дам. Така се разбрахме с баща ти. Като сисвърша работата, да ти го дам. А ти така да постъпиш... – явно съм постъпил неправилно.
– Личо Чичко, тоест, чичо Личко, не знам за какво говориш.
– Ти добре ли си? – той е пияният, а пита мен дали съм добре!
– Не, спи ми се.
– Къде е златото?
– Какво злато, Лич?
– От моята чанта. Не ми викай “лич”!
– Добре бе, представа си нямам – наистина. Бях пиян. Вие сте ми свидетели.
– Да знаеш, че е твое. Това е твоята част. Събрахме се, роднините и така решихме. Е, някои не искаха точно така да се дели, но и за тях има.
– Да не почват да ме преследват сега, личо... всмисъл, чичо?
– Не се притеснявай. И стига с това личо, чичо и мичо – като чуя “не се притеснявай” и усещам студена пот по гърба си. Почти винаги се случва нещо.
– Добре, мичо. Шегувам се – но той пак не ме разбира. Така си и оставам неразбран от него. Нищо. Сбогуваме се мълчаливо. Само с погледи. Изглежда съкрушен. Клетият чичо Личко.
– Обещавам, като намеря златото да ти се обадя, чичо.
– Добре, Иване – и излиза. Малко е тъжно. Но не вярвам в никакво злато! Мотая се с желание да се сетя за златото, но не става. А Любима се включва в скайпа и ми обяснява:
– Във “фейсбук” има разни игрички, тестчета, разни каузи, към които можеш да се присъединиш, като да остане природа в България и други – като световния мир, примерно. Тя е кандидат за фотомоделна слава, така че я разбирам. Да се зарибява с каквото иска, но защо и аз да го правя?
– Можеш да си купиш и продадеш приятелите.
– А майки и бащи?
– Ако се регистрират, може – ей сега ще им кажа да се регистрират, дееба и глупостите! Добре, че нямам куче, та и него да го мисля. Колебая се дали да не кажа и на личо Чичко, ох-х, чичо Личко и той да се регистрира. Да регистрира и изгубеното си злато, та ако някой го намери да му го върне!
– Страхотно. Одобриха ли ме твоите приятелки?
– Oще не. Ще те известя – “ще те известя”. Я си... – да ви кажа, че преди време скъсах с едно гадже, заради конкуренцията, която имах от “майспейс”, “хай5” и останалите простотии! Вместо да ми обръща внимание, дремеше денонощно пред компютъра...
Изключвам се. Наливам си пиене, казвам си наздраве, усмихвам се и включвам телевизора. Кеф. Е, преувеличавам малко. Звъни ми телефона, пише “4и4о”. Не му вдигам, не ми се занимава. Злато, роднини, глупости. Остава само Индиана Джоунс да се появи. С него поне можем да пийнем...
Минава известно време във вид на няколко питиета и няколко глупави предавания. Как лети времето само, дееба! И към 10 вечерта се звъни. Отварям. Пичка. Пардон, млада жена. Не е руса, но ще го преживея.
– Добър вечер. Иван търся? – и се усмихва. Добре изглежда.
– Какво има?
– Аз съм Габриела. (Казах да записвате!) Представителка на част от вашите роднини. Студентка съм по право. 4-ти курс. Обадиха ми се...
– Браво. И аз какво трябва да направя? – гледа ме учудено с големите си, адвокатски, бих казал, очи. Спасявам я. – Шегувам се, влизай – плахо пристъпва. Не е много нахална за адвокат. Явно има пропуски в обучението. Докато си сваля якето, питам – И ти ли ще ми даваш злато?
– А, ми не. Аз ще ти вземам.
– Защо?
– Аз съм представителка на част от вашите...
– Да бе, да. И?
– Те искат някои пръстени и обици, за сметка на други. Искат да ги размените. Иначе ще ви съдят.
– Аз нямам злато.
– Аз съм студентка по право, 4-ти...
– Аз пък съм братовчед на Мики Маус.
Усмихва се, мисли, че се шегувам. Добре де, шегувам се. И се напиваме. Всъщност тя се напива. Отдавна не съм виждал толкова пияна жена. Брутално е, не знам дали ми вярвате. Опитва се да седи права на табуретката, ама не може и залита. Аз съм с паркет, не би трябвало да си сцепи красивата глава, но за да съм по-спокоен я слагам да седне, т.е. да легне на фотьойла. И докато я слагам... да не ви разправям. То и не помня много, щото и аз се отрязах. За протокола, записвам, че е било супер. Сутринта й е малко конфузно, но бързо разведрявам атмосферата като й казвам вица за заека и приключенията му в страната на зеленчуците, дето го преследват, понеже се е напил и ги обижда на месо. Тя се усмихва. Значи, разминава ми се съда.
– Това не значи, че няма да те осъдя, нали знаеш? – значи, не ми се разминава!
– Добре, Габи – искаш ли да ми направиш, ъ-ъ-ъ... – затруднявам се да й го кажа направо, някак, не сме си близки чак толкова, – сещаш се, нали?
– Казвали ли са ти, че си идиот?
– О, да. Много пъти. Основно жени...
– Разбирам ги!
Тръгваме без да си говорим. Качваме се в първата маршрутка. Чичо ми звъни. Ама много е нахален този човек!
– Иване, намери ли златото?
– Не, чичко, тоест, Личко, но една адвокатка иска да ме съди.
– Не говори с нея, тя е изпратена от другите...
– Добре. Чао – затварям. Изпратена от онези, другите. Сякаш се намирам в “Изгубени”. Както знаем, тия “другите” са лошите. Ди адърс! А къде е корабът-майка, по дяволите?
Габи седи до мен, поглежда ме, но не любовно, а някак адвокатски и започва да говори. Обяснява ми закони, параграфи и подточки. Разбира се, не я слушам.
– Довечера свободна ли си? Можем да повторим... – рязко настъпвам аз.
– Много си зле – хайде няма нужда някаква неизлюпена още адвокатка да ми го разяснява...
И маршрутката катастрофира. Шофьорът просто изтърва волана и се преобръщаме настрани като по филмите.
Слава Богу няма сериозно пострадали. При удара Габи се сгушва в мен. Аз само си ударям главата, ама не много силно. Излизаме един по един. Съвсе-е-ем малко ми тече кръв. Превързват ме като партизанин на 9-ти септември, за да изглеждам по-геройски. Нещо като Митко Палаузов съм. Само автографи не съм почнал да раздавам. Не че той е раздавал...
– Да се върнем на златото! – казва Габи, докато се мотаем край линейките и полицейските автомобили, два броя, и някакви други, които не ги знам за какво са. Само Емел Етем липсва. Нали я знаете, онзи наш симпатично безсмислен министър на еди какво си.
– Какво злато? – провиква се Маргарита, почти от автобуса, от който слиза. – Как си? Научих от радиото... – следят ни навсякъде, дееба и агенциите!
– Злато, което не е негово, но е в него! – разяснява казуса Габчето.
– Не знам къде е – казвам аз. – Добре съм, не виждаш ли?
– Виждам. Щом казваш...
– Искаш ли автограф?
– Стига де – цупи се Марги. – Не е кой знае какво! – е, не може така да се отнасят с героите на държавата, мисля.
– Ти коя си? – обръща се Габи към нея.
– Аз съм гаджето му, а ти коя си? – изсъсква Маргарита. Е, чак пък гадже... Ама не й правя забалежка.
– Аз ще го съдя. Аз съм адвокат 4-ти курс... – започва Габи.
– И снощи спа с мене – да е ясно кой кой е.
– Моля? Спал си с тази пачарва, дето ще те съди за злато, което не знаеш къде е!? – Без да искам – какво да кажа. То след тоя удар... – Искаш ли автограф от един партизанин?
– Идиот! – и Маргарита ме обособява в коя мисловна група съм. Мерси бе, мерси! Аз автографи предлагам, тя ме псува. Я си таковай...
– Не ме занимавайте! – ставам и се разхождам наоколо. Медицински екипи, ченгета, някакви други, тълпа, милиони, маса народ. Почти като в Гео Милев. Само дето не правим революция, ами... ъ-ъ-ъ... нещо друго.
Получавам есемес от Любима, от който научавам, че трябва, моля ви се, да си отворя мейла, за да разбера, че го е задръстила с безсмислени писма, от които да науча, че ми е писала във “фейсбук”! Било важно. Боли ме главата. А Габи и Маргарита още малко ще се сбият. Двама полицаи ги разтърват. Жалко. Обичам женски бой рано сутрин.
– Как сте? Как се казвате? – и виждам микрофон под носа си. Млада и доста нахална журналистка ми задава нелеп въпрос, след като е обиколила повечето от нас, жертвите.
– Прекрасно – казвам. – Аз съм Митко Палаузов. Тази превръзка на главата ми е просто за украшение. Аз съм малко откачен и ще я съдя тази тук! –и кимвам към Габи.
– Не се казва така! – прозява се Габи. И се усеща – Ти ще ме съдиш?
– Да.
– Тя е виновна за катастрофата? – пита репортерката.
– Да – продължавам. Аз партизанин ли съм или лукова глава!? Или чеснова...
– И е откраднала златото на чичо ми, Чичко. Личко! – поправям се веднага.
– Аз? Ти си го откраднал и аз ще те съдя, ненормалнико!
– Я млъквай, ма! – срязва я Маргарита.
– Моля ви, кажете повече за нашите зрители!
– Да го духат! – отсичам. – Лично аз, Митко Палаузов им го заявявам най-тържествено от върха на планината! – И получавам пореден есемес от Любима, че окончателно съм одобрен, може да се видим, когато пожелая и тя щяла да бъде много миличка. И тя да го духа!
– А вие? – репортерката се цупи и бута микрофона към Габи.
– Аз съм адвокат и ще го съдя. Той не е...
– Какъв адвокат си ти, ма? – крясва Маргарита. – 4-ти курс!
Пак получавам есемес от Любима, че не просто ще бъде миличка с мен, ами и огнена и ще трябва да потуша пожара в нея. Звучи ми като чалга парче. Аз да не съм пожарогасител, мамка му!
– Кажете за нашите зрители – продължава репортерката.
Иде ми да си сваля обувките и да ги метна по нея, както направил някакъв олигофрен към Джордж Буш, толкова е зле, горката...
Стоя и се усмихвам небрежно. И кимам възпитано с превръзка. Габи седи и рови нещо в Наказателния кодекс. Маргарита говори с едно от ченгетата.
– Да си знаеш, че ще те осъдя! – присламчва се Габи.
– За какво ще ви съди? А не би да сте вие шофьора? – разсъждава на глас журналката.
– Да – обичам хумора рано сутрин.
– Вие сте шофьора!? Какво стана, разкажете повече, как, кой е виновен? ! – почти усещам оргазма, който всеки момент ще избухне в крехкото репортерско телце.
– Свободна ли сте довечера?Да продължим работата с микрофона.
– Нещастник! – с оргазмите дотук!
– Скоро ще е осъден такъв! – добавя Габи.
– Искате ли да си направим една тройка довечера? – просто питам. – С мен, Митко Палауз...
– Простак! – прекъсват ме и двете в един глас.
– Оставете го на мира! – защитава ме тази, дето е кръстена на коктейл. Без сламка. Явно не се е получило с полицая и ми е простила изневярата. То пък една изневяра. С адвокат, при това още студентка...
– Не можахте ли да се пресегнете и да уловите кормилото? – журналчето вече започва да ме дразни.
– Аз съм Митко Палаузов, не Джон Уеин!
– Ама... – продължава тя. Нахалства. Разпитва ме. Както е тръгнала и пари ще ми иска.
– А искаш ли да ти метна една снежна топка? – и се усмихвам обеззоръжаващо.
– Каква снежна топка? – чуди се тя.
– Кръгла. От виртуалните. Аз нали съм партизанин...
– Цървул! – о-о-о, я си гледай микрофона!
– Каза ли ти го!? – включва се Габи.
– Разкарай се, лигло! – крясва Маргарита и боят пак приближава. Ха, дано стане, моля се на ум. Но нищо не става. Габи хваща такси, Маргарита хваща автобус, заявявайки, че “щяла да помисли какво ще прави с мен”, а аз се прибирам обратно в къщи. Някак след катастрофа не ми се работи. Любима ми праща още 4 есемеса, звъни ми 5 пъти, но неуспешно, защото не вдигам. И на “Чичко” също не вдигам!
В момента цъквам запоследно с мишката! Не ми се занимава с глупости! Изтривам акаунта си във “фейсбук”!
След два дни влизам в банята, подхлъзвам се и залитам. Докато се опитвам да стана, забелязвам, че зад тоалетната чиния има някаква торбичка. Със злато, правилно. Връщам го с куриер на адреса на чичо ми с подробно описание на случката, хиляди извинения и обяснения. И той ми се обажда и ми вика:
– Тази държава е пълна с тъпанари. И ти си тъпанар! – мислено се съгласявам с него.
Същата вечер, забравил за Митко, Личко, Любима, Габриела, Маргарита, злато, превръзки, топки и всичко останало, което се довлече “ин май лайф” напоследък, пийваме с един близък приятел и слушаме AC/DC. И той изтърсва:
– Така като ги слушам, братчед, скоро няма да дойдат у нас!
Прав е, мамка му.