автор: joy_angels

Сестра Терез протегна ръка към контролното на Лоранс. Добре, че тя беше в параклиса със сестра Матилде, за да пременят статуята на Богородица за утрешния празник. Щеше да й е неловко да чете точно това съчинение в присъствието дори и на сянката на момичето.

От първия ден Лоранс й беше на сърцето. Затова беше сигурна, че ако момичето поеме по пътя на монахините, един ден би била щастлива. Животът й щеше да е спокоен. А и възможностите пред сираче като нея не бяха много. Цяло чудо бе, че когато майка й, готвачка в училището, умря, баща й я остави при монахините. Но още по-голямо чудо бе, когато епископът прие детето да живее там, защото това не беше сиропиталище. Въпреки гръмкото си заглавие, “Норт Дам” беше малко начално училище. В града все още имаше хора, които смятаха, че няма по-добро от католическото образование за децата им и, слава на Бога, училището се издържаше добре от таксите. А те не бяха по джоба на всеки. Девет монахини и четири учителки за най-малките бяха целият преподавателски състав.

Сестра Терез се протегна и гребна с лъжичка сладкото от смокини. Беше любимият й десерт, наред със захарната торта. Но често ги съчетаваше и мажеше смокиново сладко върху нежния крем на току-що приготвения от сестра Матилде сладкиш. Обичаше да усеща семчиците на смокиновото сладко между зъбите, харесваше леко стипчивия му вкус и зелено-кафявия му цвят на осланена шума. После дълго и методично прекарваше език през зъбите си, като улавяше малките зрънца и разтягаше спомена от удоволствието.

Понякога, особено по време на пости, се притесняваше, че яденето на смокиново сладко при нея е вид страст. Сестра Матилде, например, която много обичаше байонска шунка, искрено страдаше при въздържанието от месо. Но и пречистваше духа си, защото всеки път удържаше героична победа над човешките си несъвършенства. А сестра Терез, вегетарианка, си хапваше сладкото от смокини и не можеше да изпита волята си. Нещо повече – дори не би забелязала постите, ако захарната торта не изчезваше за седмици от трапезата. Когато сподели пред епископа опасенията и угризенията си, той само се усмихна. Но после й отговори простичко (ето защо сестра Терез толкова харесваше стария епископ): “Да нямаш друг Бог освен мене... Мигар очарованието на прекрасното ти смокиново сладко може да замени удовлетворението ти от службата в храма Му? От очите на децата, които пеят с теб псалмите по време на утринната литургия?”

Интересно, че Лоранс не харесваше смокиново сладко. Когато в късен следобед родителите прибираха децата си и монахините сядаха на вечеря в трапезарията, Лоранс винаги беше с тях. Сестра Терез й беше настойница и затова те често прекарваха вечерите си заедно. Докато детето подготвяше домашните си, монахинята работеше – пишеше текстове за църковния вестник, проверяваше контролни, отговаряше на писма на енориаши до епископа, които той любезно й предоставяше за пространни и дълбокомислени ответи. Понякога играеха заедно на дама или друга, прилична за възрастта на детето и положението на сестра Терез, игра.

Преди да отидат на вечерна молитва монахинята винаги похапваше. Но ако нейната бисквитка преди лягане беше обилно намазана със смокиново сладко, Лоранс изпиваше само чашата си с мляко. В събота вечер разрешаваше на детето чаша топъл шоколад и тогава двете прекарваха чудесни мигове заедно. Лоранс като че ли беше друга в събота вечер. Може би защото и вечерната молитва в параклиса беше заменена с кратка молитва в стаята и времето им заедно беше по-дълго. А може би защото идваше неделя и те обикаляха парковете и музеите, а понякога влизаха и в сладкарница, за да ядат сладолед.

Сестра Терез обучаваше Лоранс на търпение, смирение и порядки, които щяха да й помогнат в битието на монахиня. Образоваше я, често вмъкваше в разговорите латински изрази, тълкуваха заедно текстове от житията на светци. Разбира се, текстовете бяха леки, поуките – очевидни, но Лоранс беше едва на девет. Щом завършеше началното училище след година, щеше да постъпи в пансион, а на четиринадесет – да стане послушница в манастир. Поне това бяха плановете на настойницата й. Щеше да бъде чудесна монахиня... Всъщност, съкровената мечта на сестра Терез беше един ден Лоранс да се върне в “Нотр Дам”, да бъде учителка и да продължи пътя й когато Бог я прибере при себе си.

Не разбра кога лъжичката потрака по дъното на кристалната купичка за сладко. Унесена в четенето на контролните, които бе задала на третия клас, беше изяла неусетно вечерния си десерт. Темата беше традиционна: “Моята майка” от цикъла “Моето семейство”. Дванадесетте деца в трети клас се бяха справили чудесно за възрастта им, нямаше дете, което да не може да пише за майка си. Имаше относително малко правописни грешки в кратките текстове и резултатът беше добър. А сестра Терез беше доволна.

Последният лист беше този на Лоранс. Нарочно го остави накрая, защото изпитваше търпението си. От сутринта беше любопитна какво малката й ученичка беше написала, след като от 4-годишна растеше без майка, а оттогава и баща й не беше се появявал. Миналата седмица беше разговаряла с епископа дали трябва да подложи Лоранс на това изпитание или да смени темата за контролното.

“Децата са по-устойчиви отколкото мислим – беше разтъркал с длани лицето си в привичен жест епископа. – Присъщо на големите е да изсипват цялата гама от обърканите си чувства отгоре им. Но децата са първични и естествени. Остави я да го покаже.”

После ядоха сладко и пиха цейлонски чай, но още веднъж се върнаха към темата при тръгването на епископа. “Подобни съчинения са полезни за духа на ученичката ти. Унесени в ежедневието, можеш да изпуснеш детайли, с които Бог ти посочва най-правилното решение за детето. Нали искаш да стане монахиня и при това образцова?” Сестра Терез кимна: “Биен сюр”, а епископът продължи: “Всяко съчинение подсказва какво мисли тя. Само тя. Остави я да го направи, дори и за момент да й е трудно да пише думата “мама”.

Монахинята остави лъжичката в купичката и отвори сгънатата на две хартия. Дребният, още неравен почерк заразказва:

“Моята майка е сестра Терез. Сетра Терез казва, че истинската ми майка е на небето, но аз не съм я виждала. И почти не я помня. Затова често мисля, че сестра Терез е моята майка. Тя прави сладко от смокини и е строга. Но понякога само, когато децата правят бели. Аз се моля вечер с нея и знам, че е много добра. Тя не пропуска молитвите и винаги се моли за децата в училището. И за мен. Когато стана голяма, ще науча децата си на тези молитви и ще ги казваме заедно вечер. Ще им бъде хубаво, както на нас със сестра Терез. Много искам сестра Терез да не умира като мама. И понякога се моля на Бог за това. И аз няма да умирам докато имам деца. Защото знам, че на децата им е по-хубаво когато вечер си тръгват от училище, а не са непрекъснато там. Ще имам кола и ще вземам моите деца от училище с колата. Ще ги водя да ядат сладолед и ще им правя сладко от смокини. Мисля, че сестра Терез ще ми каже рецептата, защото тогава ще съм голяма. Аз сега не харесвам особено сладко от смокини, но то е полезно. Затова ще давам на моите деца както сестра Терез ми дава на мен днес...”

Монахинята свали очилата си, разтри носа си там, където рамката им беше оставили следи и отпусна гръб на облегалката на стола. Щеше да дочете съчинението по-късно. Сега очите и сърцето й имаха нужда от отдих. Беше време най-после да признае пред себе си, че Лоранс й даваше нещо, което никой друг не й бе дал. Вярата в Бог я беше спасила тогава когато... Не искаше да си спомня нито срамната нощ, нито мъртвородения плод на насилието. След толкова години живот се беше научила да отхвърля бързо мисълта за “греха”.

Но очите на Лоранс, ароматът на нейната невинност, която нахлуваше в стаята с влизането й, неповторимото усещане за уют, когато измореното момиченце заспиваше на канапето в стаята й, беше нещо ... неописуемо. Нямаше друга такава обич в сърцето й! Дори любовта към Бога притихваше, щом отнасяше на ръце заспалото дете в стаята му или бдеше над съня му, когато изгаряше от температура.

Сестра Терез не беше споделяла тези мисли с човешко същество. Но често говореше с Бог по време на молитвите си. Струваше й се, че светът на църквата, приютил я някога без въпроси и с много търпение, би бил винаги защитно убежище за момиченцето. Но дали това беше предначертаното от Бога за Лоранс? Трябваше ли момичето да следва нейните стъпки? Дали нямаше да обърка живота й така, както двама пияни мъже в селото бяха объркали нейния? Искаше да получи знак за вярното решение. И колкото повече наближаваше времето за пансиона, толкова по-горещи ставаха молитвите й. Молеше Бог да й помогне, за да разбере кое ще бъде най-доброто за детето. Най-доброто за детето й...

Погледна празната купичка – точно сега би искала да си хапне. Само една лъжичка удоволствие, хем стипчиво, хем сладко. Нищо, това беше добър повод да се учи на въздържание. Още повече в гърдите й беше толкова радостно, че преливаше. И притеснението от бълбукащите в ума й светски мисли беше затихнало. Радостта й беше чиста като небето тази вечер при залез. Може би детето й щеше да има шанс за друг живот. Може би тя, сестра Терез, щеше да дочака дори ... внуци. В навечерието на утрешния празник май беше получила знака, който чакаше.

Изглежда Господ имаше други планове за малката Лоранс.
Изглежда Господ имаше други планове...
Изглежда Господ имаше.