автор: albicia

Измори се денят да насипва миражи в очите,
вечерта го смени и измамна, косите разплете
да ме скрие под хладните ласки, втъкани в мъглите,
зад стена от лъжи, пред която мълчат боговете.

Преобърна по вятъра всички неписани думи,
като късна вина ги стовари над мен наведнъж,
не пропусна зората, спасена, към мен да се втурне,
пренаписа нощта и съвсем заприлича на дъжд.

Паметта ми насече на нишки, препъна посоките,
в глухи бездни гласа ми удави, брега ми изрони.
И в последния спомен за нас изпотъпка жестоко
обичта ми на бледа следа... и нагарча отровно.