автор: biruni

Не съм роден със златна лъжичка в уста -
обикновена е, но от сервиз, който вече го няма.
Малко преди да си спомня какво е тъга,
се събуждам в далечна и пъстра земя.
Отново се виждам в очите на ириси бледи,
към края на лятото погледи свели.
Ръцете ми като повети здраво се впиват в живота
и той е вече разцъфтяло дърво, а не просто Голгота;
риба плуваща към извора на прераждане -
скок над бързея на поредното ми доказване.
В играта на зарове отново ли паднах на "ръбче",
ще успее ли битието най-сетне да ме стъпче?
Дали съм конник по пътя към всичките залези
или рабошите ми имат още места за белязане?
Малко преди да залезе или изгрее ново небе
вече съм многогранно дърво с птица пееща в мене.
По жилите ми тече силна жива вода
и е дълбок моя корен, без посока, памет и време.