автор: PLACEBO

„Какво същество съм аз... Притежавам амбициозната цел да удовлетворя себе си, за да ми е добре в собствената кожа…
Не отстъпвам от собствените си територии. Не давам косъм да падне върху моята площ. Да не влезе нищо чуждо в моето пространство, да не ми откраднат времето. То си е само и единствено мое – това време. Всичко това нарича ли се Свобода?!
Неочаквано, в живота ми настъпват промени, които могат да се оприличат на земетресение 9-та степен по Скалата на Рихтер. И тогава душата ми се пробужда от дълбокия си сън. Подсъзнателно търся Своя Път. Опитвам тук и там. И защото „Когато Ученикът е готов, Учителят сам идва при него”, започвам да се срещам с други странни на пръв поглед същества. И колкото и да не ги приемам привидно, изведнъж прегръщам техните идеи и тръгвам по Пътя, от който няма връщане. Пътят на търсенето на собствената Истина. Някои се опитват да търсят и Абсолютната Истина, но дали някой някога е успял?!
Започвам да покорявам върхове, но това не са победи над планината, това са победи вътре в мен. Започвам да побеждавам себе си. Осъзнавам смисъла на Страданията. Какво е Страданието? Голямото разочарование от факта, че не са постигнати желанията ми. Защото или не зная какво желая, или желая погрешни неща. И желаейки ги, си строя собствени въздушни кули върху пясъчна основа, не върху твърда почва.
По време на Пост оставам сàмо със себе си, не ми трябват никакви желания. Желанията ми носят страданията. Безветрието в открито море ми носи блаженството на душата. Каквото ми се даде и случи, на момента ще решавам как да постъпя. Разбирам смисъла на смирението все повече и повече. Милосърдието ми става „А, Б” на съществуването ми. Заспивам с благодарност, събуждам се с Любов. Милосърдието изисква постоянно жертване. Жертването лекува Его-то. Желанията са свързани с Его-то. Къде е границата между себеуважение и Его?! Обичайки себе си, обичам Бога в мен. Всички, които ми досаждат с присъствието си, неслучайно са попаднали в живота ми. Сигурно е, че трябва да ги насоча, да им помогна, да съм до тях. И тогава няма да ги възприемам като досадни и неприятни. Давайки на другите, ще забогатявам все повече и повече.
Постът, сам по себе си, не представлява нищо. Онова, което е в мислите ми, то е важно. Липсващите желания и те са важни. Спокойното море, хармонията в мен, увереността, че има кой да ми помогне. Благодарност и радост изпълват цялата ми душа. Не желая да споря с никого. Не завиждам на никого за нищо. Ако успея да осмисля „скъсването” на всички връзки и освобождаването от оковите на привързаността... Привързаността пречи на вътрешната свобода. Стремежът към свободата – в това трябва да вникна. Но онази Свобода, която е скрита дълбоко в мен.”

Съществото посегна към коричката сух хляб. Стори му се най-вкусната гозба на света. Достатъчна му беше, почувства ситост. Отпи от водата в канчето. Беше по-сладка от която и да е луксозна напитка в скъпа кристална чаша.
Беше почти четиридесетия ден на поста му високо в планината. Не помнеше дали е жена или мъж. Приливът на сили беше неочакван за него. Изпадна във възторг, когато успя да премести със силата на мисълта си едно малко камъче. После се изплаши, да не би да даде хляб на Его-то си.
След няколко дни щеше да се върне в реалността. Помнеше всяко едно свое земно задължение. Но сега виждаше всичко от друг ъгъл. Знаеше кому ще помогне, как и защо. Какво ще направи с банковите си сметки. За първи път насам от години не почувства желание да седне пред компютъра си и да се отдаде на дълго висене в интернет. За първи път му беше безразлично какво ще се случи с децата му. Животът си беше техен. Те просто бяха Същества на Вселената и Бог се грижеше за тях.
Съществото пое дълбоко въздух и с жадни сетива се отдаде на Природата.

Беше поело по Пътя. И нямаше връщане назад.


Евгения Маринчева