автор: vanilin

На жена ми

Сами ще чоплим вече свойта участ...
Трохите тъжно масата преглъща...
Притоплените спомени ще учат
на самота опразнената къща...

Децата наши пътя си поеха,
а срещите ни с тях са преброени...
И свидна ни е всяка тяхна дреха,
играчките им, в шкафа подредени...

Ще се завръщат, както всяка пролет
тук птиците долитат, пристрастени
към родното гнездо. А нашта роля
е да посрещнем късните промени...

Че Времето застоя не прощава –
ехти камбанен звън за алилуя...
И щом за нас удари час, тогава,
небесните си грижи ще обуем...

...Но блика радост в детската ни стая! -
Там нашто внуче утешава мечо...
Разнежени, със теб ще разпознаем
в наивността му свойта крехка вечност...