автор: iskraveselinova

Баба ми по бащина линия беше много хубава жена. Дори и в годините, когато нейните връстници се сбабичкосваха , смаляваха и се изгърбваха надолу, сякаш земята вече ги привличаше, тя си оставаше висока и снажна.
Имаше едър кокал и приятно окръглени рамене. Ръцете й бяха корави и силни и беше истинско удоволствие да я наблюдава човек, докато меси тесто- тогава мускулите мърдаха като буци под кожата й, а брашнената топка покорно омекваше и пущаше мехури. Лицето й беше почти без бръчки, с хубави черни очи и блага усмивка. А на младини… Ех, на младини е била истинска царкиня! Селските ергени лудвали по нея. И как няма?! Я си представете простоватите, кръглоглави и червенобузи селянки, опалени от слънцето, с напукани пети и глуповат кикот. И на този фон- една висока красавица, бяла, въпреки блъскотията по нивите, с фино изрязани устни и властен профил. При това тиха, сдържана и загадъчно замислена. Ергените не знаели, че майка й я подучвала да мълчи и да се вглежда в далечината, за да внушава вглъбеност и ум. Завалиите, нямало как да се досетят за тази хитрост, защото и те били като момите, е, може би малко по- умни, защото някои от тях издрапвали чак до четвърто отделение. Тези академици се големеели, защото можели не само да се подписват със заврънкулки, но и като седнели с вестника в неделя сутринта и до вечерта го прочитали. А не като дядо Стойчо дюкянджията. Той бил неграмотен и се подписвал с „ Т’’, защото нямало на света сила, която да го научи да пресече двете чертички и така да получи универсалния селски подпис- кръстчето. Дядо Стойчо бил абониран за вестник и всяка сутрин сядал пред дюкяна , свивал си цигара и подплашвал гаргите с върлата си тютюнджийска кашлица. След като по този начин събудел махалата, той се провиквал гръмогласно:
-Момче, дай едно кайве!- И победоносно разгръщал вестника. Само че често го обръщал с главата надолу, защото не отдавал никакво значение на това кое е горното и кое е долното на непонятните буквени знаци. Ако пък видел Негово Величество на снимка да прави преглед на войските и всички били с непристойно вирнати крака, не се сещал да обърне вестника, а казвал:
-Уж учени глави, а пък залепили фотографията наопаки.
Като минел оттам даскалът с цигаре в устата и видел дядо Стойчо да чете, подвиквал с тънка усмивка:
-Какво правят на фронта, дядо Стойчо? Как върви войната?
-Бият се, бият! Ти бъди рахат, аз, ако има нещо, ще ти обадя!
И даскалът си тръгвал ухилен.
Но аз се отклоних от темата, а тя е как баба ми е минала под венчило. В онова време, в нашия размирен чирпански край, всяка сватба завършвала с погребение.Като понаправят сватбарите главите, спомнят си старите обиди и тлеещите вражди и се хващат за ножовете. При баба ми обаче смъртта била предвестник на сватбата, а не неин логичен завършек. Едно хубаво момче от съседно село харесало баба. И зачестило вечер в нашата махала. Не че са се срещали, какви ти срещи на ония години, ама ще мине момъкът пет- шест пъти по улицата пред къщата; ще жвака в хлъзгавата кал; ще се брани от свободно скиторещите кучета, които само чакат да сръфат крачолите на някой другоселец и ще поглежда под око към къщи. Баба ми пък си намира работа до плета- уж плеви нещо или полива градинката и цялата пламва в руменина, също като Ромеото отсреща.
Тази нежна идилия не продължила дълго. Местните ергени бдели! Много мераци имало за хубавата Петрана и за апетитния й имот. И една вечер, докато момчето прекосявало хилавото мостче над още по- хилавата речица, насреща му изскочили пет- шест души с колове в ръце, нахвърлили му се и го смазали от бой. Убили го като куче! Трупа метнали в реката, заедно с кървавите колове и си отишли по къщята да спят. И бъдете сигурни, че са спали като младенци. Толкова струвал човешкият живот.
Няколко дни след това, ергените се събрали и понеже не можели да се разберат кому принадлежи момата, хвърлили чоп. Паднала се на Мазневия Никола. Така разиграли бедната ми баба като вещ. Отишъл тоя непрокопсаник със сватове да я иска, но майка й, баба Вида, не я дала. Тя била вдовица, останала без мъж в една от многобройните войни, които почернили България. И била свикнала по мъжки да се грижи за дом и имот, нищо, че била една шепа кокали и мяукала като гладно коте. Отрязала тя мераците на сватовете и им показала вратата. Това довело до следващата логична стъпка- момата да бъде открадната. Пишман- женихът събрал акраните си и се уговорили кое и как. Един от тия калпазани бил първи братовчед на баба ми, значи, имали общ дядо. Този дядо подочул, че нещо се мъти, повикал размирния си внук и люто му се заканил да не пипат Петрана. Внукът хванал дядо си, вдигнал го, както се вдига малко дете, тръснал го на миндера и с два ножа му забил абата за него.
-Ха тъй!-Рекъл и хукнал да краде Петрана.
Ама Петрана не била вчерашна. И нейното разузнаване работело и по едно време през два двора се чуло провикването на чина й:
-Петранооо, довечера ще те крадааат! Наш Вътьо казал на кака си, пък тя на менеее!
И баба ми се скрила в голямата каца с вълната. Захлупила се вътре и не шава. По едно време изпукала вратата, нахлули ония апапи и затърсили момата. Тук- там, няма я! Тогава Мазневия Никола сграбчил баба Вида за гърлото. „Очите ми изскочиха като на врабец, кога ме стисна за гръцмуля. И пищов ми опря на главата, ама не казах!”- Разказвала после тя.Разбрали похитителите, че няма да ги бъде, гръмнали два пъти в тавана от яд и си отишли. А баба се измъкнала от кацата, поотръскала се и на сутринта отишла да вика комшията да смени начупените от изстрелите керемиди. Мен ме изумява цялата тази деловитост. При всичките налудничави събития, участниците в тях, както и невинните наблюдатели, са ги приемали за нещо съвършено обичайно и в реда на нещата. Другото, което забелязвам е, че и тогава, както сега, на никого и през ум не му минавало да се обърне към властите и да речем, те да защитят двете безпомощни жени. Знаели са, види се, че полза няма да намерят…

Докато ергените атакували безуспешно женския бастион, дошла вършитба и се наложило всички да се заемат с кърски труд и да отложат временно плановете за отвличане. В село дошла първата истинска моторна вършачка по тоя край. Тя била истинско чудо, пестяла много време и сили и хората се надпреварвали да я наемат. По този повод старият чорбаджия дядо Маньо,докато лежал на смъртния си одър и попът вече му четял, изведнъж се понадигнал и повикал с пресеклив гласец:
-Стоенеее,Стоене бе!
-Кажи, тате!
-Колко взимат за вършачката?
-Сто лева на харман, тате.
-Много бе! Догодина и аз ще си купя една. Ще видиш тогава тейко ти как по пари ходи.
Докато думал тъй, изхъхрал два пъти силно и един път по- слабо и приритал. Тъй си отишъл на оня свят замечтан.
Вършачката се обслужвала от другоселец- висок, хубавец, кротък, но в характера му проличавала твърдост и неотстъпчивост. Този момък бил дядо ми. Докато вършеели у бабини, двамата взели, че най- нахално се влюбили, без да питат Мазневия Никола за неговата позиция по въпроса. Баба Вида също харесала момчето. Не бил глъв ( глупав), като местните юнаци, говорел тихо и кротко, знаел „ купешки” думи, а най- много й допаднало, че колчем я видел, тутакси свалял просмуканата от пот филцова капела и скланял глава. Това нечувано кавалерство му спечелило сърцето на баба Вида завинаги. И докато развалят хармана, сватбата била уговорена. Сащисаният от този развой на събитията Мазнев Никола бил най- официално калесан за кум, с всичките му салтанати, с юнашко напиване и кръвно побратимяване с дядо. Резнали си пръстите с чекийката, допрели ги, да смесят кръвта и- „Наздраве, побратиме!” Прегърнали се, запели и осъмнали. Ще кажете: Ама как тъй?Уж враг, уж щеше да я краде, човек затриха, а сега кум, че и побратим? Как стават тия работи?
Тази политическа хитрост е била типична за нашия край и винаги се прилагала в такива спорни ситуации. Веднъж сроден със семейството на булката, кумът- побратим нямал право на никакви претенции и отмъщения. Така и двете страни излизали чисти от положението, без да се засяга лютата чирпанлийска чест.
Големият ми чичо е кръстен на този кум, средният пък- на брат му Стоян. Татко кръстили на сестра им баба Въша, но, слава Богу, имали милост и сега не се казва Въшо, а Веселин.
Мазневия Никола скоро също се оженил, освен това не седял дълго мирен край булката си, ами му скимнало да става комунист и ятак на партизаните. Изкопал един тайник посред стаята, напълнил го с амуниции, метнал отгоре му една черга и готово. Но си сложил голям таралеж в гащите, защото колчем речал да налее ум на половинката си с малко здравословен бой, тя затупвала юмруци и викала:
-Ще кажааа! Ще кажааа!- И заканително сочела кметството.
Мазневия Никола не издържал на тези психически атаки и скоро хванал гората. За пред хората излъгали, че е заминал на гурбет. Жена му си траела, но тъстът му не си траял. Полакомил се за наградите за партизански глави и тръгнал към участъка в Чирпан да разправи там за кого дъщеря му всеки ден закача торба с хляб на крушата сред нивата. Зет му научил тази работа от уплашената си жена, пресрещнал дядо си по пътя и го убил. После го сложил възнак на земята и го заринал с пръст. Оставил главата му отвън, разчекнал устата и я напълнил с пръст. „ На- рекъл- яж, дядо!” и шумата го погълнала.

Дошъл и сватбеният ден. Писнали гайди, задумкал Койо Циганина с тъпана и се проточила една процесия начело с младоженците и кума, зад тях двата рода, после всички съселяни и най- отзад, както му е редът- дечурлигата и кучетата. Цялата тая сбирщина ( без дечурлигата и кучетата) се натъпкала в малката черквичка. Посред венчавката вътре се втурнало едно рошаво хлапе и задърпало най- големия брат на дядо за ръкава. Навел се той, пошушнало му детето нещо на ухото. Изправил се братът, стрелнал с очи другите мъже от рода и всички вкупом излезли навън. Ето каква била работата. Останалите отхвърлени ергени решили да устроят кърваво отмъщение и да убият младоженците на излизане от черква. Този път Мазневите нямали пръст и не подозирали нищо. Всички сватбари се усетили веднага какво става- не било за сефте. Младоженката се угрижила. Че ще я убият, ще я убият, ами язък за купешките дантели на роклята. Ще подгизнат от кръв и ще се похабят. А баба държала след покушението да я погребат с бялата рокля. Затова, когато излизали от черквата, тя вървяла малко на верев и криела гърдите си с ръкава, да опази драгоценните дантели. А попът, наместо да изведе младите, както си му е редът, се наврял в амвона, надупил се съвсем не по християнски и си закрил главата с голямата табла за даренията.
Тревогите на баба се оказали напразни. Когато ония разбойници довтасали с каруците, препускайки като джигити, от всеки дувар и от всяка порта ги погледнали неприветливите очи на дулата. Братята на дядо добре си свършили работата. И ония обърнали каруците и се пръждосали. Малкият съгледвач доволно ближел шекерено петле и подсмърчал от щастие. Така тази сватба се разминала без курбан, ако не броим онзи, предварителния.
Късно вечерта сватбарите, вече порядъчно пияни, друсали здраво хоро. Водел го най- големият игралец на селото. И той, като повечето селяни, бил обут с потури, а под тях нямало долни гащи, а направо се запасвала ризата. Та скачал хороводецът, набивал тежко крак, клякал юнашки, а разпасаната от толкова зор риза се ветреела отзад. На светлината на огньовете ясно се виждала издайническа кафява ивица, в долния край на ризата, по средата.