автор: lightgreen

Кафенетата по това време на деня са почти празни. Хората са навсякъде другаде, но не и по улиците. Зимата тепърва пристъпва, а небето е млечнобяло и пусто. По улицата се стелят последните есенни листа, а дърветата са оголили жадно клони нагоре с костеливо отчаяние.
Дори в "Кори" е празно като никога. Две избягали от час ученички, блондинката, която веднъж обърках за мъж, огромните рокери, изглеждащи абсурдно с малките порцеланови чай из чашите си. Огледах се още веднъж. Търсех хлапе, отегчено от живота хлапе и циник. Донякъде зъл гении, донякъде непорастнал съвсем.
На една от малките маси, точно срещу големия двоен прозорец на втория етаж, седеше бледо момче на видима възраст седемнадесет. Черна коса в очите, безкръвно лице... Щом вдигна глава и ме погледна в очите, разбрах, че може би не се бях объркал - беше зъл. Не се учудих.
Приближих се с учтиво подобие на добродушие и попитах:
-Ти ли си Мартин?
Той сви рамене.
-За какво съм Ви? - попита ледено.
-Аз съм Джей... Не чакаш ли мен?
-Не. Просто няма къде да отида, а не искам да съм във физиката в момента. Сече глави.
Пусна лека самоиронична полуусмивка, извади книгоразделител и внимателно го положи между страниците на книгата си, поставяйки я на една страна. Хвърлих един бърз поглед. Четеше Кант, по дяволите! Седемндадесетгодишните ходят по купони, натискат се, но не четат Кант.
Той продължи замислено:
-Бих ли могъл да ви помоля нещо? Не ме наричайте Мартин, никога. Приятно ми е да се срещнем и името е хубаво, но просто... Не го чувствам свое. Използвайте Грийд.
-Ще те издадем. Книгата ти е впечатляваща за възрастта ти...
-Седемнадесет.
-Предположих. Пък и... Кант... Изумен съм. Рядко срещан диамант си.
Той вдигна рамене.
-Човек трябва да се развива. Наблюдавам резултата от мързела на околните и съм си събрал цяла менажерия от същества, които си вярват, че са велики... Какво да кажа, жалко е.
-Впечатлен съм... Все пак си прекалено млад, знаеш ли... Ако те издадем... Може би ако изчакащ още малко...
-По дяволите! Такива чужди глупости издават, а ще оставите мен да изчаквам, защото нямам години! С какво съм по-лош от четиридесетгодишните девствени поетеси, чиито единствения досег до любовта и до секса, всъщност, е през сълзливите холивудски мелодрами... недоклатени бабки, които ги сърби отдолу... А е жалко да пишеш за за кадифени чаршафи и разтваряне на бронзови бедра. Подигравка е.
-Те едва ли ще се развият повече, а ти имаш уникален потенциал.
-Пък и очевидно знам, че кадифето е адски неудобно за тези неща. Плъзга се. Кошмар. Мацките трябва да си преосмислят сексуалните фантазии. Предпочитам памук... Мамка му.
-Виж го и ти разбирача, - не се стърпях.
Хвърли ми един обиден поглед и каза:
-Ако искаш вярвай, но още има мацки, които си падат по бледи артистични бохеми. Даже ми се лепят. "О, бедната измъчена творческа душа". Метълки, емокорски депресарки, пънкарки, скапаните подобия на интелектуалки... "Тази вечер ще те утешим, може и трите наведнъж". Получава се. Даже е забавно.
Ухилих му се.
-Много порно филми гледаш, момче. Щяхме да говорим за работа, стига с тези глупости.
-Няма да искам твърд хонорар, само процент от продажбата. Тежък е животът на твореца и абсурдна е съдбата му, но ми трябват пари.
-Ти не разбираш нито от тежък живот, нито от абсурдна съдба, а и не приличаш на някой безпаричав. Какво знаеш ти в действителност за абсурда?!
-Заченат съм в абсурд. Ето, например: майка ми и баща ми се наслаждавали на ласките си в сеното, когато вуйчо ми ги заварил. Млади хора, любов, хормони, знаеш как е. Само че баща ми си глътнал езика от страх. Не знам какво е правил, но презрвативът се скъсал. Цялата рода знаела за приключението, естествено. Майка ми пък решила да провери какъв ще ми е полът. Врачката казала - момиче. Една сбъркана хромозома и бам - ето ме тук. От тогава майка ми няма доверие на магьосници и прочие. От нея съм го наследил. Събитията от бременността се отрязяват на живота на плода... ако оцелее. Сериозно.
-Все тая. Не е толкова абсурдно.
-Раждането ми започнало на някакъв купон. Майка ми пряко всякакъв здрав разу ударила няколко чашки. Буквално не се усетила кога й изтекли водите. Баща ми бил прекалено пиян, за да разбере, че се раждам. Най-сетне някакъв добър човек се смилил над майка ми и успял да я завлече до колата. А тогава нямало таксита просто ей така. "Честито, имате момченце" - баща ми изобщо не загрял за какво става дума. Майка ми проклинала врачки и гинеколози, които казвали друго. Една шибана хромозома - и щях да се размотавам с дебели черни плитки, глупаво изражение и огромни сини очи. Едва ли щях да съм гении като сега.
-Не си.
-Решил съм, че съм. Ще се принудя да стана. Ще се самообуча. Ще бъда гении. Ще променя света. Ще накарам всички неоправени поетеси с високо самочувствие и малки гърди да се самоубият от яд, че не на тях им е писано да са велики.
-Ако всичко е вече казано, изрисувано, изписано, снимано... ти трябва да създадеш нещо ново. Гениите творят. Гениите виждат в бъдещето.
-Аз не съм оракул.
-Но искаш нещо по-добро?
-Всеки иска нещо по-добро. Всеки иска да промени света и да го нагласи по неговите стандарти.
-И как ще го промениш ти?
-Революция.
-Опитали са го вече... не е станало.
-Прави ли са го глупаци. Необразовани. Знам как да я направя с интелект и стил. Ще се получи.
Поклатих глава.
-Умните не правят политика. Те са заети с Важни неща. Не се възприемай на сериозно. Никога не помага.
Той кимна и допи чая си. После стана и каза:
-Беше ми приятно.
Тръгна си, а аз не можех да спра да мисля за романа му, за лудостта му, за този безумен епос във възхвала на злото.