автор: iskraveselinova

Веднага знам какво ще кажете: Не е интерактивно, а интерпретативно. Да, ама на моя син му е все тая какво следва след това „интер”. Всъщност, той предпочита да следва „нет”. Но,уви,учителката по литература предпочита други неща.
Тя иска моят калпазанин да анализира задълбочено Дебеляновата поезия, мотива за носталгията, символизма и тем подобни. Та, прибира се нашичкият в шест, вместо в пет, зачервен, с измръзнали бузи и блеснал поглед и ми тропва благата вест за съчинението. Моментът е изключително подходящ. Баба ми е на гости и използва случая да си гледа сериала. Понеже е глуха, в хола е ад- бумтеж от звуци, придружаващи влажните кравешки погледи, разменяни между влюбените главни герои. Мъжът има конска челюст, а жената е типична американска блондинка в най-лошия смисъл. Аз се спасявам в кухнята, където опитът за кекс вече е в електрическата тенджера. Мъжът ми- бос и космато-разгърден, се почесва тук-там, пуши и ми обяснява колко милиарда сме пропуснали да усвоим заради „ ония крадци”. Слушам го с половин ухо как се унася в сладки блянове за нашите политици. Бляновете включват белезници, палки и затвор от ранга на Бастилията. Блянове, блянове…Съчинението! Нахлувам в детската тъкмо навреме, за да разтърва биещите се братя. Чий ред е да седне пред компютъра е последната ми грижа. Я гледай какъв силен глас съм имала! Въдворявам малкия в хола при бабата, която( тук злорадствам неприкрито ) тутакси надява на ръцете му прежда и почва да навива. Оставям плетачната манифактура и се връщам в детската. Заварвам мъченическа сцена, достойна за библейски светец- добре разигран етюд с гризане на химикал, дълбокомислено бърчене на чело и поглед на страдалец. Ще ми се прави на мислител, хайде де! Да не мисли, че не виждам как му свети скайпът? Влиза мъжът ми и ме заварва по средата на многословна тирада за безотговорност и мързел. „А бе ти що не му дръпнеш шалтера?” пита спокойно той и спира компютъра. После се оттегля с достойнство, като пътем подхвърля” Гладен съм”. Е, добре, ще се вечеря. От четиримата вечерящи има пет различни поръчки за ядене. Аз не сядам да ям, следя кекса, а и не бих могла да викам в ухото на баба с пълна уста. Дъвчат… Продължават да дъвчат… Не знаех, че може да се дъвче на забавен каданс... Баба освежава атмосферата с приятен разказ как на село се запушила тоалетната, дошла кола от Гурково и как хубавичко изпомпили всичко с един голям маркуч. После изразява тревога за високата смъртност сред пилетата. „Порът – казва баба- е много мръсно нещо. Влиза нощя в курника, къса главата на пилето, изяжда му мозъка и му пие кръвта. Същински вампирин. Сетне хваща другото пиле и така ги натръшква всичките за една нощ. Иванка обеща да ми даде от нейните пилета. Тя се разболя, Иванка. Ти не знаеш ли? Ох, ох, лоша работа! Краката й се подуват като самуни, набирала вода.” Следва обстойната клинична картина на Иванкината болест. Ще ви я спестя.
-Мирише ми на изгоряло!- Казва мъжът ми. Кексът! Дим, смрад и ругатни. Аз ругая, другите безметежно продължават да дъвчат. Дъвчат като лунатични зайци. Дъвчат, за да ме ядосват. Дъвчат ми нервите! Не издържам и се махам в детската. Отварям учебника на баткото. „Скрити вопли”. Уф! Пустите му анализи, толкова ги мразя! Никога не можах да го разбера това анализиране. Кому е нужно то? Литературата, както и всяко изкуство, се разбира с душата. Какво ме интересува, да речем, че Леонардо бил използвал техниката сфумато, като рисувал „Мона Лиза”?
Или, че Дебелянов е използвал глаголи в повелително наклонение? Аз усещам сладката мъка на носталгията и без да я анализирам. Синът ми влиза и ме поглежда небрежно:
-Измисли ли нещо?
Кипвам. Сега вече ме чува дори и баба, макар че с моя мил са седнали удобничко в хола и са удвоили децибелите на новините. Обяснявам му на моя син, че е виден представител на едно прогресивно затъпяващо поколение. Че трябва да се чете. Че книгите облагородяват душата. Че не може да напише съчинение с този ужасяващо беден речников фонд. Гласът ми достига неподозирани височини… Добре, хайде, ще пишем двамата. Ще помагам. Настава кристална тишина. Чува се само леко поскърцване- или от стола, или от хлапашкия мозък, несвикнал на подобен род дейност. Мълчанието се проточва.
-Хайде, аз ще започна, а ти ще довършваш!-Примирявам се аз.
И се започва една мъка, едно хънкане, едно болезнено търсене на думи…Къде си оставих хапчетата? Мента, глог и валериана. Пия две. От хола се чува зов- мъжът ми ме вика.
-Още ли не сте свършили?- Пита и ми поръчва двойно кафе. Баба клюма и забива нос в преждата. Малкият се е изнесъл, оставяйки ми бележка на кухненската маса. Бележката гласи:” Няма ме.” Не се въздържам, взимам химикала и пиша отдолу: ”Нима?” Оставям я на същото място и разсеяно варя кафе. В детската е тихо като в библиотека. Просто се усеща как кипи интелектуален труд. Синът ми блажено похърква, подпрял глава на учебника. Ето, че и от учебниците имало полза.Гледам го как спи и ми дожалява. Намятам го грижливо с жилетката си и сядам до него. Я да видим сега…Не е лесно, да му се не види! След половин час безплодни напъни включвам компютъра. Добрият „Гугъл”! Копирам едно съчинение по темата, което ми звучи що-годе добре, позамазвам кражбата с козметични промени на думи и словоред и готово.
На другия ден синът ми се връща омърлушен.
-Какво става? Не го ли хареса учителката? Двойка ли?- Тревожа се аз.
-Не, шестица.-Отвръща той с безнадежден глас.-Толкова го хареса, че ще ме праща на олимпиада по литература. –И покрусен се отдалечава.
Мъжът ми ме заварва в кухнята. Яростно бъркам тесто за кекс.