автор: iskraveselinova

Сложих чушки на котлона.
Аз, градската матрона
с елегантната блузка
и двете капки "Шанел".
Едната чушка подскочи,
изкряка като петел
и тънко изчурулика-
чак се озърнах за кос.
Съседката занаднича
С набърчен в погнуса нос.

А чушката гласовита,
(изглежда много й пари),
подскача лудо, сърдита,
сред тихите си другари
и кожицата й тънка
внезапно рязко се пукна.

Сок с мирис на есен
от дупката черна рукна.
Мирис на селска есен,
томително сладък и свой.
Градината прецъфтяла
тъне в уханен покой
и едрите хризантеми
полягат вече надолу.

Късо есенно време.
Полето- нямо и голо.
Огнища,листа и птици.
Вечери все по-студени.
Баба плете терлици
за кака ми и за мене.

Сутрин се съмва тежко,
Слънцето се успива,
бледо, не диша жежко,
и светлина не излива-
процежда я неохотно
и пада зад планината.

Небето крее самотно
и вятър клоните мята,
затрупва пътя със шума,
удавя стъпки и звуци,
свисти на тънката струна
в почистените олуци.

Чушката гласовита
колко назад ме върна.
Стана ми толкова мило,
та чак света да прегърна.

Даже онази съседка,
дето уж беше гнуслива,
сега бели черните чушки
и с олио ги полива.

Мъжете капват ракия
във напръстничета- чаши.
Каква красива магия
таим във душите наши...