автор: Gargabela

Жътварят, който
ще ожъне сърцето ми
носи луната като бяла риза,
разгърдена и тънка.
Потъмнява небето ми,
когато запеят
житата зрели звънко.
На дъжд е и знам, че
бурята ще коси изгреви,
за да полегнат мокри
с дъх на прясно сено.
Ръкойки от страст,
завързани с жилави спомени,
прибира под навеси
от непрозрачно стъкло.
Щом седне до кладенеца,
с чаша силна ракия,
ще отсипе за мъртвите
и тихо ще потъжи.
Пристъпвам зад него,
като черна магия
обгръщам раменете му
и затварям очи.