автор: zkuceva

Седим си с баба пред две кофи с печени чушки и белим. Докато белим, си приказваме за нещата от живота. Висок процент от умностите в главата ми са насадени там от баба ми.
Някои използвам рядко, други по-често. Като мета вкъщи, последното замитане гледам да не е навън, а навътре към къщата – да не измитам късмета и парите; като си оставям дрехите върху легло или стол, гледам да са с “устата” /предната част/ нагоре, за да не съм “залупена” /без дар слово/; не ям пилешка трътка – да не ми обръщат гръб мъжете ...
Та заговорихме с баба и за най-сериозната ми връзка досега – Георги. Тя тъкмо беше разбрала за него и умираше за подробности. Бях престъпила едно от основните и правила – момчето да е от некъде близо, та да моаме да го проучиме. А Георги – от Смолян. Къде е Видин, къде е Смолян – през девет баира, та в десети.
Избърса баба ръцете си в престилката, облегна уморен гръб на оградата и подхвана :
- Е, а ти одила ли си у тех?
- Одила съм. – влязох в родния си диалект аз.
- Они у къща ли живеат или у апартамент?
- У къща.
- А колко соби имат? – минава баба към подробностите.
- На неговия етаж са три.
При перспективата за къща с повече от един етаж баба млъква доволно. Белим и мълчим известно време. По едно време баба се сеща да пита какви животни има в двора на Георги. Изреждам, доколкото знам, а тя пита ли, пита. Като чува за кокошки, пита за цвета на петела.
- Не знам. – вече нервнича.
- А откъде знаеш, че има петел?
- Чула съм го да кукурига. – изтървах се.
- Ти да не спала у тех?! – баба пак остави чушките и ме гледа изпитателно.
- Спала съм. – а наум добавям “Почна се!”
Да, ама не. Баба си държи на имиджа. Откак един руснак през 44 –та и казал, че е “хитра кат лисичка”, баба изпробва хитростта си при всеки възможен случай. Сега ме оставя да се разсея с последните чушки от кофата и отива да хвърли обелките и малко зрънца на кокошките. Нашите.
- И у коя соба спа?! – пита баба, докато опъва полата и престилката си и посяга за чушка от втората кофа.
Мигам неразбиращо. Последно мислех за изпита, който оставих за есенната сесия, за да мога по-рано да се върна в Смолян. Та въпросът ме завари изостанала от нейния поток на мисли.
- Ти като спа у тех, у коя соба спа? – пояснява търпеливо тя.
- У неговата. И на неговия креват даже спах! – още одеве се примирих. Ако излъжа, ще се оплета в казаното и не ми се рискува.
Следва подробно описание на стаята му, на принципа “щеш, не щеш” – библиотека, кресло, маса, две легла ... Обелихме и втората кофа с чушки, измихме домати, сложихме ги да се позапекат, та да се белят лесно, седнахме да обядваме. И нали това си беше секретен разговор – баба дума не обели докато се хранехме с родителите ми.
Следобяд полегнахме, докато мине жегата. В прохладата на стаята умът ми прехвърли деветте баира и право в Смолян, при Георги. Смешен ми беше опитът на баба да разбере докъде е стигнала връзката ни и се сетих не за първия път, когато аз спах у тях, а за първия път, когато той остана в студентската ми квартира.
Беше на осми март. Празнувахме с приятели и той ме изпрати. Изглеждаше смутен, а малката водка палуваше във въображението ми. Поканих го в стаята си. Седна на леглото като виновна ученичка – с изправен гръб и нервно преплетени ръце в скута. Съжалих, че го поканих. Минах през тоалетната и банята, върнах се в стаята – той в същата поза. Седнах до него. По всички закони на емпатията заех същата поза. Седим и мълчим. Доспа ми се. Прехвърлих всички съвети за благоприличие от баба. Но вече беше малко след полунощ, а на мен ми се спеше. Обърнах се, погледнах го, целунах го и ... срам за неговото семейство, както разказва един стар виц.
- Хайдеее, наклала съм огъня за лютеницата. – баба тропаше с патерица по стъклото, бях се унесла в дрямка.
Седнахме да обелим доматите и баба лукаво подхвърли:
- А он?
Е, сега ме хвана в небрано лозе. Прехвърлих набързо разговора ни от преди обяда и прихнах :
- Какво “он”, бе бабо!?
Баба се ядоса, беше разбрала отговора, но смехът ми направо я вбеси :
- Питам та ти като спа у неговия креват, ОН къде спа?
- И он си спа у кревата.
- Малиии, баба, ти да не би ...? – не посмя да довърши, а само се прекръсти тя.
- Би, бабо, би!