автор: pontis

На пръсти стъпваш, пазиш тревата и цветята,
Не смееш да си позволиш наслада.
На себе си,
да го признаеш, да си го кажеш. Че можеш. Без преграда.

Криеш тъгата в очите,
Не им позволяваш - да светят.
А можеш да ослепяваш, да играеш със светлината,
На всичките вълни по дължината.

Но аз те гледам не само със очи,
следя те на моя широкоъгълен екран.
Следя параболите, геометрията, заложена във теб, без дори
да знаеш.

Рисунките във тебе разкодирам,
на пирамиди, конуси и други фигури,
необясними, нежни, твои, вписани
във колела, или в квадрат.

Дори и в сянката,
в която понякога се скриваш,
от собствената си, излъчвана небрежно
топлина.

Проникнал съм зад опаковката,
и видях под нея поляната осеяна с цветя.
Без уговорки,
и без твоите съмнения.

Не знам дали това е важно
за теб, но исках да ти кажа, да ти покажа,
Че носиш слънцето в душата,
А се стремиш да станеш бледа, като луната.

На пръсти стъпваш, пазиш пак тревата и цветята, защо?
За кого ги пазиш, и се колебаеш, да оцветиш ли себе си, и
черното – във бяло, а бялото- да хвърлиш, в цветовете на дъгата?