автор: ZAGORA

Под плачуща върба една скамейка,
земя,трева и паметната плоча.
Пълзят в небето облаци-жалейки
и над балкана крепове проточват.
Студено е и бръснещ вятър духа,
мете алеите,смълчаните гробове.
На метри само скърца круша суха,
припяващо със глас полувековен.
А срещу мен е мама на портрета
с очите тъмни като две маслини.
Уж дните някак инвалидно кретат,
а отлетяха толкова години...
Свещица палвам и преливам вино,
суетно скубя сухите треви.
Пред мрамора заставам някак чинно,
а нещо в мен болезнено ечи.
А нещо вътре гложди като рана,
а нещо тъжно вие като саз.
Гласът ти чувам:"Моята Диана..."
Все твоя,мамо,бях до сетен час.
И ще остана твоя,но те няма вече,
а тъй те искам, сенчице грижовна!
Тринайсет нощи молих Бог далече
да не потегляш във нощта съдбовна...
А три години после се надявах
на възкресение,на милостиво чудо,
надеждите ми бавно излиняха,
додето осъзная,че е лудост...
На благост и на мъдрост пребогата,
затуй в съня ми влизаш все във бяло...
Сбогувам се.Свещицата в земята
напълно вече беше догоряла.

Загора