автор: pastirka

Нормална била, казват, тази крива -
от облака да слезеш на земята.
Но аз и на върха не съм щастлива -
страхувам се, че после дълго падам.

В устата си усещам вкус на глина,
дори качена на пиедестала
и виждам как върхът ми ще се срине,
а аз ще съм прашинка отлетяла.

Умниците твърдят, че е логично,
защото Бог със нас се разпорежда.
Създателю, почакай, нищо лично!
Не вдигай заповеднически вежди!

Не ме изпращай на Олимп тогава,
когато пак ме дебне низината.
Следата без победите е права,
височини сънува днес душата.

Ти можеш всичко, затова те питам:
защо превръщаш върховете в рана?
Аз искам като точка на зенита
в дъгата на живота да остана.