Прибрах се и заключих.Сама.
Приплъзва се през фугите на пода
една отровна тишина.
Наливам си уиски с лед и сода.
Отпивам глътка за кураж,
за да отключа на болката
клеясалия стон.
А мислите са кухия кофраж,
във който ще се вледеня като бетон.
И пак редя сама трапеза.
Слагам чинии,
прибори по две...
Очаквам те да позвъниш и влезеш,
но ни дели едно небе...
О,Господи,
кажи ми истина ли е,
че бяхме двама?!
Дали не беше най-щастливия ми сън?
Или пък на миража
непонятната измама?
И не останах ли след нея
гниещ пън?
Хей,мъко моя,
с подивяла морда,
въртиш опашка,пресекливо пъхаш
на дните ми в освирепялата им орда
и бесовски духа ми ръфаш...
Защо,любов,реши да бъда недолюбена?!
Къде да скрия сънища и спомен?
Изчезнала,завинаги изгубена
съм в тоя свят безумен и огромен.
Сърцето ми е лед,духът ми-камък,
два сухи кладенеца са очите ми...
Но в друг живот отново ще сме двама.
Разчитам на това...така разчитам...
Загора