автор: Narwal

- Кажи ми, сине мой? – започна уморено папата – Как стигнахте до криптограмите на готите? Те дори не бяха във Ватикана. И още повече се пазеха в женски манастир. Как успя да се добереш до там?
- С Божията помощ, Свети отче! С Божията помощ! – отвърна Хилдерих – Както сам знаеш ние францисканците все още не сме признати като орден, но имаме доста поддръжници, особено сред монахините. А криптограмите и до днес едва ли някой е успял да ги разчете изцяло, тъй като там е използвано руническото писмо. Та нали от Ватикана е поставена задача на манастирите да издирят познавач на това писмо. Никак не ми беше трудно в Равена да разчета няколко от каменните надписи в мавзолея на крал Теодорих и да се прочуя именно като такъв специалист. От там нататък преподобната майка Урсула сама ме намери. Аз добре знаех, че където и да са криптограмите, те не са разчетени. Та нали блаженният папа Целестин ІІІ забрани изучаването на руните. Анатемоса ги като писмо на дявола. А след това ти сам започна да търсиш човек, който ги познава. Ето – аз ги разчетох.
Папата смени няколко пъти цвета на лицето си. Със смоята догматична ограниченост католическата църква “сама бе вкарала вълка в кошарата”. Сега нямаше нужда да търси вина у никого. Най-много Ватиканът бе виновен. Инокентий ІІІ стана от стола и направи няколко крачки, за да преглътне обзелият го гняв, но не успя да го скрие. Невидимият враг най-добре вирееше, на гребена на множеството безсмислици, които Църквата бе превърнала в закон.
- За мое голямо съжаление, обаче тази задача не ни донесе успех. – продължи Хилдерих. – Реших да не рискувам да пращам на Калоян по куриер описание на мястото, където е било заровено съкровището. Сам предприех пътуване, този път с ромейски кораб. Капитаните им почти всички са доверени хора на Евдокия. Отново станах моряк и гребец и се качих тайно на един такъв кораб, но който само капитанът знаеше истинските ми намерения. С него достигнах до Драч и от там до Търнов. За съжаление вече ти разказах, че намерихме само съдини на вестготите и много малко римски украшения, останали неоткрити от предишните посегатели. Но Калоян това не го стресна. Той вече беше цар на българи и власи. Жестоко наказа непокорните боляри, като много от тях хвърли в река Янтра. Богатството им конфискува и отново покани старите си приятели куманите. Взе за жена куманската принцеса Целгуба, сестра на вожда им Манастър. След това го информирах, че Четвъртия кръстоносен поход няма да осбождава Светите земи, а ще щурмува Констинатинопол. Това го бях научил от твоите стари неприятели, албигойците. Както добре си спомняш, те не одобряваха този кръстоносен поход. Твърде нечисти хора го бяха оглавили – и Граф Тибо дьо Шампан, и граф Луи дьо Блуа, и Фландърската фамилия и Енрико Дандоло бяха хора, които далеч повече почитаха даровете на дявола пред обещанията на Господа. И “тайните” им намерения нямаше как да останат скрити. А албигойците смятаха, че рицарският дълг на кръстоносците е да донесат свобода на Светите земи в Палестина. Затова не одобряваха тези “тайни” намерения и не пазеха тази “тайна”. Калоян обаче не прояви голяма загриженост по този въпрос. Той до последно считаше, че ромеите си остават врагове на българската държава и колкото повече врагове за тях, толкова повече приятели за българите. Тук обаче сметките му излязоха погрешни. Кръстоносците не само не възнамеряваха да зачитат българските права, но и направо смятаха, че от Босфора до Дунава е земята е ромейска и след падането на Константинопол автоматично става латинска. Дори короната получена от твоите ръце и положена върху главата на българския цар, не ги стряскаше. Лично кардинал Лъв заяви, че не одобрява действията на император Балдуин, когато безцеремонно премина границата и започна плячкосване на българските земи. И аз получих новата си задача – трябваше да замина за Константинопол. И тук отново стигнахме до помощта на Евдокия Ангелина. Тази жена боготвореше Калоян и помощта, която му оказа по време на цялото му царуване беше безценна. Тя организира ромейски конен отряд да срещне рицарите на граф дьо Блуа край Ксанти. Сред тях се намираше и плененият кръстоносец Фридирх фон Райхенау, който съответно бе “успешно” освободен от “събратята” си латини. След тази операция Калоян знаеше всяка стъпка на латините, а те от своя страна действаха на тъмно. Походът на Балдуин към Адрианопол беше обречен. Българите знаеха и намеренията на рицарите и броят им и местата, от където ще минат, а Балдуин дори не вярваше, че ще срещне Калоян и българската войска. Кръстоносците бяха тръгнали да накажат въстаналите ромеи, а не да воюват с българите.
- Всичко това ти, сине мой си извършил самостоятелно, без да ползваш собствени източници. Това означава, че голям риск си поел. – каза папата и изтри потта избила по ръцете му с копринена кърпичка – Какво те накара да служиш толкова предано на този .....Калоян? Та българите никога не са били приятели нито на твоя народ, нито на твоята вяра. А ти непрекъснато си рискувал живота си за тях. Помощта, която ти си им оказал едва ли ще се запише в историята, и никой няма да знае за твоя героизъм. И все пак имало е нещо, което е запалвало сърцето ти да изпълниш всичките тези задачи за славата на българската корона. Какво сила те е ръководела?
- Зле познавате този народ, Свети отче. – отвърна Хилдерих – Българите са народ, заслужаващ не само уважение, но и възхищение. Векове наред те понасят тегобата да не бъдат зачитани и признавани и винаги доказват своите достойнства в критични моменти, тогава, когато е необходимо Животът да се срещне със Смъртта. Без да позират като западните рицари те приемат съдбата си, така както Христос е поел кръстта и кротко го е понесъл към Голгота. Преди двеста години византийският император Василий ІІ Македонец като разгромил българската войска на цар Самуил решил така да накаже българите, та те никога не поглеждат към светлината. А Калоян е твърде различен от другите влдетели, както на изток, така и на запад. Той мечтае! Той не ламти! Той желае да изгради държава, която да бъде ПРИЗНАТА. Той не беше светец, но беше личност! Мразеше целия свят, но обичаше народа си и това го прави неповторим. Беше грешник, но остана в историята като герой. Струваше си да се жертваш за такъв човек.
- Странен човек си ти, Хилдерих! Осъждаш греха, а оправдаваш грешника. Защо правиш така? Нима не знаеш за жестокостите на Калоян във Филипопол и цяла Тракия. По най-жесток начин бяха избити много невинни хора. Почти цялото ромейско население бе унищожено. А и не само то. Много славянски родове, които по еда или друга бяха верни на василевса също бяха избити. Градове бяха подпалвани и разрушавани. Дори на свещеници бе посягано и то безжалостно. Така, ако знаеш бе постъпил и брат му Асен във Сяр. Когато един свещеник му казал, че е българин и че говори български, той пак заповядал да го посекат, защото се бил заклел да убие всеки, който е служил на ромеите. Тогава свещеникът го проклел да загине по същия начин и това се е случило – Цар Асен загинал от ръката на болярина Иванко, точно както предрекло проклятието.
- Не мога аз да съдя богопомазаните, Свети Отче! Но и твоят пост е нисък за такава присъда. Нека мъртвите ги съди Бог! А делата им ще ги съди историята. На мъртвия не можем да въздадем справедливост. Той не е в нашата власт.
- Пак ще се видим – завърши Инокентий III и излезе от килията.