автор: Narwal

Тясната затворническа килия не притесняваше Хилдерих. Затворът беше построен от папа Луций ІІІ, за да “приютява” отклонилите се от вярата грешници. Францисканският монах бе свикнал на много лишения и наложените му от Светата инквизиця нови изпитания не го смущаваха.
Притесняваше го неизвестността. В затвора нищо не можеше да се научи за последните събития в “болното място на Европа” – Балканския полуостров. Някаква необяснима сила го тласкаше към непрекъснат риск само и само да узнае нещо ново, за съдбата на една многострадална земя, където някога се бяха родили родителите му. Калоян бе спечелил безапелационно симпатиите и верността на младия весгот, но защо той самият не можеше да си обясни. С какво този владетел се отличаваше от другите?! С какво го пленяваше?! Той самият не можеше да си даде отговор. Дори в последните дни преди ареста му бе научил неща доста разочароващи го за Калоян. Венецианци му бяха разказвали за чудовищни кланета в Тракия и Загоре на ромейско и славянско население, но Хилдерих не искаше да повярва. Сега повече от всичко искаше да научи какво се е случило с неговия кумир след разгрома на латините при Адрианопол. Но нямаше кой да му каже....
Внезапно вратата на килията изскърца и се отвори. Отначало влезе стражникът и му донесе чиния с пресни плодове. Истинска райска гощавка за изгладнелия затворник, при това доста разхлаждаща пресъхналото му гърло. Хилдерих не се стърпя и страстно се нахвърли върху подноса. Сочните южни плодове ако не успяха да го заситят, то поне залъгаха глада му и утолиха жаждата му. И той самият не забеляза, че вратата на килията е оставена отворена. След като въздъхна облекчено след поледната смокиня, която преглъщаше пред очите му застана .... самият папа.
Инокентий ІІІ беше облечен в традиционната папска тога, островърха тиара на главата и неизменния жезъл в дясната си ръка. Истински пастир Господен! Но това не направи впечатление на Хилдерих. По-силно го стреснаха очите му. Те гледаха мило и нежно, някакси бащински. Точно такъв поглед обаче стряскаше младия монах. Той не веднъж бе виждал как с усмивка и галейки главите на нещастните грешници, католическите свещеници ги изпращаха на .....кладата. доста познат приьом. А на него все още не му се искаше да тръгне натам. Не му бе дошло времето. Поне такиа си мислеше той.
- Как си, сине мой? – попита папата, който не беше кой знае колко по-възрастен от Хилдерих.
- Слава на Бога, Исуса Христа! Благодаря добе съм, Свети отче!
- От всички шпиони, с които Рим изобилства ти се оказа най-способен. Силите на Ватикана не стигнаха, за да те разкрием. Превърна се в най-страшния ни НЕВИДИМ ВРАГ. Трябваше и гвардията на императора да мобилизираме. Твоят господар би трябвало да е твърде доволен от теб – каза Инокентий ІІІ и мило се усмихна – За съжаление......той сега няма нужда от твоята вярност....- завърши папата с въздишка.
Хилдерих се стресна. Какво искаше да каже главата на Римо-католическата църква. Двусмислието на думите бяха едно от най-силините оръжия на Инокентий ІІІ По този начин той не само се измъкваше от отговорност, но и поставяше събеседника си положение да гадае. Ако успееше да отгатне мисълта на папата, преминаваше на по-висок етап на комуникация. Вече можеше да разчита на снизходителност. За съжаление Хилдерих беше твърде изтощен, за да разгадава папската мисъл и само изкриви пресъхналите си устни в някакво подобие на усмивка. Но Инокентий ІІІ реши да не го измъчва.
- Калоян е мъртъв! – каза той.
Хилдерих рязко се изправи. Тази новина накара сърцето му да бие силно като барабан. Макар да подложи думите на папата на съмнение, накрая все пак прецени, че те са истина. Инокентий ІІІ нямаше защо да го лъже. След повече от десет години разузнавателна дейност, блестящо школованата агентура на ватикана бе успяла да го разкрие. Сега вече той ставаше само за ....историята. Не беше нужно да бъде лъган.
- И едва ли ще ми повярваш, но не успяхме да го убием ние! Блестящият ми план за подкупване на куманския предводител, Манастър и на царицата Целгуба се провали, благодарение ....НА ТЕБ! Но за сметка на това Бог си знае работата. Той го прие при себе си.Изглежда не е полезно да се изпитва Божието търпение. Починал е от болест. Неизвестна засега, но от болест. Не от оръжие. А можеше да направи много и за себе си и за народа си. Но и той както брат му Асен и както много други владетели се изкусиха да вкусат от онзи плод, който сам Бог е нарекъл “забранен”. Изглежда властта е като пиянството. Колкото повече вкусваш от нея, толкова повече я искаш и без да усетиш губиш разсъдъка си, а след това и ....главата си.
Папата седна на ниския стол в килията на затворника, въздъхна дълбоко и продължи:
- Намерихте ли златото?
- Не успяхме...- Хилдерих разбра, че няма смисъл да крие тази истина – Но установихме, че такова съкровище наистина е имало. За съжаление изглежда е било разграбено още вестготите, а ако нещо е останало в последствие местните боляри са го дообрали.
- Това обаче не ви попречи, нали? – продължи Инокентий ІІІ – Вие все пак наехте силна войска. Винаги съм се удивлявал на способните хора. Вместо да си създадат уют и спокойствие, да затвърдят властта си, да създадат поколение и да удължат дните си, те се втурват в бурите...непрекъснато търсят да играят на котка и мишка ...със смъртта. Сякаш това осмисля живота им. Така стори и Калоян – започна с ромеите. Превзе Варна. Насочи се на юг. Превзе Загоре. И дори и да не искаше се сблъска с латините. Срази ги и тях. Плени императора им. Превзе тракийските им крепости. Подчини цяла Тракия. И вместо да се спре се насочи към Солун. Защо? Какво щеше да намери в този град грандиозно плячкосан от хората на Бонифаций. Не можеше да не го стори, обаче, нали?! Така и с пиянството. Когато изпиеш критичната чаша....вече не можеш да спреш.
Хилдерих реши да спре разсъжденията на папата:
- Каква ще бъде съдбата ми, Свети отче – попита той, но в гласът му нямаше нотка на страх.
- Едва ли се страхуваш, готе, от кладата! Това го знам! Веднъж изгорил душата си, за тялото си не се боиш. Но можеш да бъдеш спокоен. Би било грандиозно прахосване на ценен човешки материал твоето изпращане на кладата. Такива като теб рядко се срещат. Ти си Францискански монах, такъв и ще си останеш дотогава, докато Бог реши да останеш. Но за мен е интересно......как успя?! Изпълни ми тази молба и ми разкажи. Знам, че с точно теб мъченията не ще те направят разговорлив. Затова ТЕ МОЛЯ! Разкажи ми!
Хилдерих седна на твърдия одър сплете пръстите на ръцете си и започна:
- През есента на 1189г. след като се разделихме с Калоян в дома на Йоан Спиридонаки поех през Вич планина и Вардарската долина към Драч. Тамошният севестократор бе човек верен на Исаак ІІ Ангел и близък приятел на Евдокия Ангелина. Използвах враждата между братята Ангели – Исаак и Алексий и се представих за ромейски аристократ бягащ от размириците. Дори представих писма от Евдокия, която беше дала на Калоян и молеше всички свои приятели и поддръжници да ни оказват съдзействие при нашето бягство. Севастократорът прие присърце задачата и ме попита от какво имам нужда. Снабди ме с пари, даде ми писма и ме качи на един кораб до Венеция. Преди това, оставих едно писмо за Евдокия Ангелина, като умишлено сгреших името и, написвайки го с едно “г /на гръцки името Ангелина се изписва така “Αγγεληνα”/ . Това беше сигнал, че писмото е предназначено за Калоян. По този начин използвахме каналите на ромейското разузнаване и само последният куриер, който беше човек на Спиридонаки, отделяше писмата за Калоян и ги доставаше в Търнов, за крайния получател. Така информирах Калоян за всяка своя стъпка. От своя страна той изпращаше писма до мен от името на Евдокия, като ги адресираше до севастократора в Драч, той там нататък знаеше каналите, по които да ме намери. Това беше най-сложната операция, която установихме в продължение на две години, докато се убедим, че работи безупречно. Останалата част от работата беше по-лесна.
- Нека спрем до тук за сега! – каза папата – Утре ще продължим!