автор: yotovava

Вечерна роза е скръбта ми, а залезът е купа с мед.
Дъждът оглозга много рано ръждивия му слънчоглед.
Нахрани косовете гладни, сред врява, шум и суета.
След тяхната оргия бавно валяха нежност и пера.
Прегракнали от сладост сива щурците пиха досреднощ
от лятото по халба пиво. Подхвърлиха ми лунен грош,
по хълбока планински звъннал, потънал в тъмното дере
и разпилял оттатък хълма първи есенните цветове.
Стана тихо. Като в черква припламваха едва звездици.
С боси сламени крачета шляпаха в нощта тревици,
втъкваха в косите златни от август дръзките пожари
ухание на издоено мляко, канела с прегоряла захар,
на сухото сено покоя и писъка на детелината...
...И само знаех, че съм твоя, че неизбежно иде зимата....
...Но двама бяхме. Под небето. Без помисъл за ново утре.
И беше хубаво и светло, опияняващо и чудно. .
Люби ме! Жадно! Ненаситно! Не спирай да изтляваш в мене.
Шумяща в тревните езици вълната приливна да стене,
талазите й да прииждат гневни, обсебващи издъно мрака,
тъй както сякаш за последно...

И ако може – есента да чака!