автор: nikoi

"През пролетта от страх позеленях
и повече не можех да обичам."
Николай Милчев


Очаквайки да побелея като сняг
и като скреж по клонка да засветя,
аз някак неусетно потъмнях
от еженощно взиране в небето. И помрачена си заплюх деня-
следях го като пале- по петите.
Не станах светла, той не почерня,
но все се будех с вечер във гърдите.
Със нощ се будех всъщност, после пак
заспивах- със усещане за есен.
Сънувах пладне, ручеи и лято;
сънувах все синигери и кестени.
Сънувах как от всеки тон и цвят
след кротък взрив се ражда светлината,
желанията чаках да заспят
и тъмна, продължавах пак нататък.