автор: MartenskiqZaek

За всичко. Когато съм сама мислите ми ме заливат и едва си поемам въздух. Тъкмо се убедя,че не мисля за нищо и… Оказва се че мисля. Мисля и то на 100%. Мислех си че полудявам, мислех си че времето е спряло. Да, имам страхове. Страх от самотата. Това е страхът, че оставаш сам,потъваш в мислите си за света и другите около теб и неусетно се откъсваш, неусетно ставаш единак. Наблюдаваш отстрани и мислиш. Мислиш. Не искам да мисля вече. Не искам да мисля за лудост. Ами ако наистина е така? Ако наистина полудявам?
Стъпвам за първи път от една година на пистата. Усещам обувките си стегнати. Усещам сковаността в цялото си тяло. Не е от студа. Той не ми пречи. Дори не усещам ледения вятър. Усещам единствено и само страха, че пак съм сама. Природата е страшна. Когато си на среща с нея се чувстваш нищожен, малък, незабележим, сам. Спускам се по празната, чисто бяла писта. Всичко се слива. Небето, земята, хоризонта. Всичко е слято в едно цяло. Съществува с най-голямата си сила, а всъщност го няма. Не виждам, не чувам. Спускам се с невероятна скорост. Напред в разлятото бяло море. Разпервам ръце. Аз летя, летя! "Пистата е моя-я-я!" Но и аз съм нейна. И май аз съм повече нейна отколкото тя моя. Само едно погрешно движение и ще се изгубя в бялата бездна. Само една появила се неравност и бездната ще тържествува. Сълза се спуска и пада в снега. Започвам отново да мисля. Спускането свърши. Качвам се на влекчето. Някой ми стъпва на ските, друг ме бута. Всички говорят оживено, живо. Защо аз се чувствам мъртва? Защо сякаш съм в друго пространство? Мълчах и не исках да говоря. Само наблюдавах. Чужди езици, чужди усмивки, чужди ръце. Хванах се за влекчето и тръгнах отново нагоре. Изкачвах се , за да сляза. Ха, каква ирония. И в живота е така. Възход, падение, възход… Искам да се кача и да не сляза. Но това означава да се предам, да се откъсна съвсем от така нареченият "истински живот". И не спирам да мисля за миналото, за приятелите ми, за любовта, за мен самата. Ох… Ръката ме боли. Едва я движа. Защо? Да, сетих се. Преди малко май паднах. Може би вече съм собственост на бялата безкрайност и за това се чувствам така странно. Но все пак все още дишам. Отключва се нов спомен, нови сълзи напират в очите ми. Всеки хубав спомен изживяван в тъжен момент се превръща и той в тъжен. Защо плачем? Защото сме били щастливи, а сега не сме, но силно искаме да дойде най-накрая това проклето щастие. Писнало ми е от противоречивост. Всичко е противоречие в света. Нещастна съм, но само аз съм си виновна. Нещо не е така както го искам и пак аз съм виновна. Човека когото обичам не ме обича. Е, кой е виновен? Пак аз разбира се. Понякога ми се иска някой друг да е виновен за всичко.Така е по-лесно. Нещата не зависят от теб. "ТОЙ е виновен" или не, по-добре ТЯ. "ТЯ е виновна." Добре, добре нали не си ТИ. Тоест АЗ. Истината е обаче, че повечето хора наистина си вярват. Вярват искрено в идеята , че всяко друго същество им е виновно, но не и самите те. Вкопчват се в това, нали вече казах, по-лесното. Хайде де! Няма ли да си признаете?! Нямате ли смелост да се изправите пред самите себе си ? Страхливци. Не, че аз съм страхотен пример за подражание, но поне съм убедена, че ако нещо не става така както искам , то не трябва да се жалвам , а да поема нещата в свои ръце. Така де, но всичко е противоречиво. Все ще се намери някой друг да каже: "Защо да се мъча и да си усложнявам живота?" Да. Всеки живее както си иска, но…Когато си избрал този начин на живот нямаш право да се жалваш и да казваш, че си най-нещастния на света. Можеш да го кажеш ако си наясно, че проблемът е в теб, не в другите. Живей си живота! А колкото до пистата и върха… Няма да мисля повече!