автор: naste

С късния трамвай се врязвам като изстрел
в потъмнялия гръб на нощта,
ще пътувам до края - затиснал
със зъбите си свойта душа.
Тя се мята, защото не иска,
да пътува с трамвай, а пеша.
Боже мой, не си пада по риска
посинялата ми душа.
Уморена сега, като в пазва
как се сгушва във моя захват
и по пръстите ми пролазва
на трупа й циментния хлад,
и ужасен се мятам в стъклата
на трамвая - достигнал целта,
и висят по стъпалата
неродените ми деца...
После скачат и бързо поемат
своя път без начало и край,
а в трамвая остават да дремят
сто седалки - като във рай.