автор: valiordanov

Да се скрия ли? Не! Ще остана.
Да се стича водата над мен.
Да измие душевната рана
като в стар, неизползван леген.
От житейското дъно да пръска.
Самотата да спре да боли.
Като Господ и аз да възкръсна -
за нормални и слънчеви дни.

С белоснежна хавлия от чувства
страховете си да подсуша.
Парфюмиран със твоите устни,
да ухая на стих и мечти...

И пречистен да стана усмивка -
ключ за всяко туптящо сърце,
чак житейската буря да стихне
като пес в господарски нозе...

Смелостта ще осмисля тогава
само с двете си голи ръце -
любовта този жест заслужава!
Има смисъл от опит поне.